AdSense Top

четвъртък, 1 март 2007 г.

Религиозното обучение - начин на употреба в секуларна България

Религиозното обучение в секуларните държави има академичен характер. Различните деноминации, включени в образователния процес се разглеждат от гледна точка на техните ритуали, обреди, церемонии, вярвания и доктрини, а тези аспекти се преподават в исторически, философски и културен план. Основна характеристика на западната секуларна култура е това, че религиозното обучение е изцяло отделено от научното и разглежда вярванията като фундаментална и основополагаща характеристика, която мотивира принадлежността на вярващия към дадена деноминация.
Секуларната концепция се отличава от разбиранията на обществата, които се придържат към религиозните закони, в които определена религиозна доктрина се преподава в чисто религиозен смисъл, а традициите и обичаите се приемат за закони, чието нарушаване е престъпление и девиантно поведение, нуждаещо се от наказателна корекция.
Хората в дадена страна имат своите религиозни вярвания или атеистични възгледи, поради което привилегироването на определени религиозни убеждения чрез поддържането им от страна на държавата може да стане източник на конфликти. Така, религиозното обучение в държавните училища някъде е разрешено, другаде – не.
Противниците на религиозното обучение в училищата считат, че подобно привилегироване може да стане причина за дискриминация на децата, непринадлежащи към преподаваната религия, а неговите поддръжници са на мнение, че то би имало социализиращо влияние върху тях, помагайки им да се развиват като отговорни и духовно зрели възрастни.
(По маттериали от Уикипедия)


В идеалния вариант, религиозното обучение в България би следвало да се провежда в съответствие рамката, заложена от българските закони и приетите подзаконови документи, регламентиращи проблема. Ще ги припомня:
Конституция на Р. България (Чл. 13, ал. 1 и 2);
Закон за вероизповеданията (Чл. 4, ал. 1);
Закон за народната просвета (ЗНП) (Чл. 5; Чл. 15, ал. 1, т.1);
Правилник за прилагане на ЗНП (Чл. 4, ал. 1 и 2);
Закон за степента на образованието, общообразователния минимум и учебния план (ЗСООМУП) (Чл. 3);
Инструкция №2 на МОН от юни 2003 за провеждане на обучение по предмет “Религия”;
Концепция за обучение по предмет “Религия”;
Концепция за обучение по предмет “Религия-Ислям”.

Споменатите по-горе нормативни документи определят вероизповеданията в България като отделени от държавата, свободни и равноправни. Образованието се определя като светско, независимо от идеологии, религии и политически доктрини, а налагането им е недопустимо. В образователния процес религиите трябва да бъдат представени в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети.
За целите на това изложение ще използвам следните понятия: “религия”, “религиозно обучение” и “секуларна държава”. Без съмнение, термините "вероизповедание" и "вероучение" са изключващи и имат по-скоро православно-християнска окраска, докато "религия" и "религиозно обучение" са по-скоро включващи, с неутрален характер, поради което употребата им е по-уместна, когато се дискутират въпроси, свързани с религиозната свобода и равноправие. Ще ползвам израза "секуларна държава" в смисъла на държава, в която религиите са "отделени, свободни и равноправни".
Прави впечатление обаче, че законодателят, държавните служители, журналистите и духовниците, свързани в своята дейност с дискутирания проблем, масово ползват понятието "религия" като синоним на "вероизповедание", а "религиозно обучение" – най-често, като синоним на "вероучение". Защо това е така и можем ли да говорим за умишлена подмяна на термините, и какво вероятно се крие зад това? По-нататък ще се опитам да отговоря на този въпрос от гледна точка на страничен, но свързан с проблема наблюдател.
Цитираните по-горе документи без съмнение определят България като секуларна държава. Това обаче изглежда неприемливо за законодателя и вероятно за част от духовенството. Основание да твърдим това ни дават показателните промени в законодателството, от 2002 и 2003 г.. Приемат се подзаконови документи, които тихомълком променят статуквото и на практика налагат определени религиозни доктрини в образователния процес. За да не бъдем голословни, нека обърнем внимание на това как рамката, в която България е секуларна държава, а образованието е светско се разширява с направените промени в законите и най-вече приетите подзаконови документи. Тези допълнения и изменения видимо размиват границите, в които религиите са “свободни, равноправни и отделени от държавата” и са в противоречие с изкисването за светския характер на образователната ни система. Промените, внесени през 2002 г. в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план (от 1999 г.), както и официално приетите и одобрени от Министерството на образованието и науката (МОН) през 2003 г. концепции за обучение по предмет “Религия” и “Религия-Ислям”, Източното православие и Ислямът навлизат в училищата. На практика това става така:
Първо (през 2002 г.), към ЗСООМУП, в разпоредбите му, регламентиращи задължителноизбираемата общообразователна подготовка, се добавя и предмет “Религия” (чл. 10, 4, изм., ДВ, бр. 95 от 2002 г.).
После (през 2003 г.), към Правилника за приложение на ЗНП управляващите добавят пояснението, че “обучението по учебния предмет "религия" се извършва съгласно инструкция, издадена от министъра на образованието и науката” (чл. Чл. 4 (3) (Изм., ДВ, бр. 33 от 2003 г.).
За да отговорим на въпроса можем ли да говорим за умишлена подмяна на термините и какво вероятно се крие зад това, нека си припомним и експертната оценка на Закона за вероизповеданията, изработена от г-н Еванс по искане на Съвета на Европа, в която той казва:
“…Налага се изводът, че определени аспекти на закона имат за последица привилегироването на определено религиозно вероизповедание за сметка на останалите… Това също противоречи на рамката на конвенцията.”
Историята на действащия Закон за вероизповеданията е следната: Той бе приет в последните работни дни на 2002 г. (19 декември), като гласуването му бе съпроводено с множество протести и декларация до президента Първанов с искане да наложи вето върху закона, подписана от 18 религиозни и неправителствени организации. Без да се съобрази с това искане, на 27 декември 2002 г., президентът на всички българи подписва указ за обнародване на закона. В следствие на това, той получава награда от Патриарха на цяла Русия Алексий за "изключителна работа по укрепване единството на православните народи", която има и парично измерение - 50,000 долара. В изявленията си преди награждаването, Патриарх Алексий II пояснява, че наградата се връчва преди всичко за подкрепата на г-н Първанов (включително и подписването без възражения) на новия Закон за вероизповеданията, приет от българското Народно събрание в края на 2002 г. Закон, който според руския патриарх, ликвидира т. нар. "разкол" в Българската православна църква. Част от неговите разпоредби бе атакувана от група народни представители пред Конституционния съд (КС), с искане те да бъдат обявени за противоконституционни. Това не стана, а фактите около гласуването на КС са любопитни, макар и извън темата на тази дискусия.
С влизането си в сила, през юли 2004 г., Законът за вероизповеданията стана основание за безпрецедентна намеса на държавата във вътрешните дела на най-голямото в страната вероизповедание, осъществена със заповед на прокуратурата и пряко участие на полицията.
Това са част от фактите, които имат пряко или косвено отношение към проблема "религиозно обучение в България". Пряко отношение към въпроса с религиозното обучение има отказът на държавата да се запази като секуларна. Косвено отношение към преподаването на религия в училищата може да имат всички следствия от отказа на държавата да запази своя секуларитет, зле прикритото “привилегироване на определено религиозно вероизповедание за сметка на останалите” и влиянието на подобно отношение към целите и съдържанието на образователния процес в тази сфера.
Темата на това изложение, както е определена от заглавието, касае “употребата” на понятието “религиозно обучение” в секуларна България. Учебният процес по религия е частен случай на отношенията между държавата и религиите, които са регулирани от съществуващите закони и подзаконови документи, в съответствие с принципа за “отделеност, свобода и равноправие” на различните религии. Казано по-конкретно, законите на страната изискват държавата да е отделена от религиите, а „налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини е недопустимо”. Ако разгледаме обаче в детайли концепциите за религиозно обучение ще открием, че концепция “Религия” пропагандира Източното Православие, а наименованието “Религия-Ислям” само говори за съдържанието на учебната програма. По тази причина, по-горе твърдя, че Източното православие и Ислямът доминиращо и привилегировано навлизат в учебните програми. Несъответствието между изискването на Конституцията и другите цитирани закони за "отделеност" на религиите от държавата и светския характер на образователната система у нас, от една страна, и чисто религиозния характер на одобрените концепции и учебници от друга, налага споменатата подмяна на термините. Откритото приемане на "вероучение" (Православен катехизис или Ислям) би могло да предизвика полемика с непредвидим край, докато наименованието "религиозно обучение" е нещо по-различно, по-светско, поради което подмяната на термините прави нещата по-приемливи.
В опитите си да присъединят България към една общност, в която основните човешки права, сред които и свободата на религията, са гарантирани, българските политици променят законодателството така, че на пръв поглед тези фундаментални човешки свободи изглеждат защитени. Въпреки това обаче, след временното затваряне на глава “Образование и професионално обучение” от преговорите по присъединяването ни към ЕС, в българското законодателство се внасят споменатите вече промени и допълнения, които, разгледани в контекста на критиките, отправяни към България в сферата на свободата и равноправието на религиите, затвърдяват впечатлението за “привилегированост” на определени религии спрямо всички останали. По този начин се затвърдява и впечатлението, че законите у нас умишлено се създават с достатъчно "вратички", така че подзаконовите документи (правилници, наредби, инструкции и пр.) фактически да управляват нещата в дадената сфера.
Осъзнавам, че след присъединяването на България към ЕС, информацията поднесена по-горе може да бъде обявена за неактуална. Фактическото състояние на нещата в сферата на религиозното обучение и законите, регулиращи взаимоотношенията между вероизповеданията от една страна и държавата и религиите от друга обаче подсказва, че тези проблеми са все още неразрешени, въпреки, че не без усилия в тази посока, са поставени извън фокуса на общественото внимание.
Моделите на религиозно обучение в развитите демокрации са предмет на отделно изследване, чийто обем значително би разширил настоящия текст, а положителното у тях е зачитането и уважаването на религиозния плурализъм. Законите, регулиращи тези въпроси в България също задават рамки, в които религиите би следвало да бъдат равнопоставено представени в учебните програми, като тяхната специфика се разглежда в исторически, философски и културен аспект. Внесените по-късно допълнения към тази рамка са реверанс към определеното в Конституцията и ЗВ като “традиционно” за България вероизповедание и към втората по големина религия у нас. В този смисъл, България отново е поставена пред избор: зачитане и уважаване на религиозния плурализъм и свободи или “привилегироване на едно религиозно изповедание за сметка на останалите”. Кой избор ще направим? Надявам се, че това ще бъде изборът, потвърждаващ секуларния характер на българската държава. Изборът, който ще затвърди свободата и равноправието на различните религии у нас.


------

Малкъм Д. Евънс (род. 1959 г.) е професор по международно право към университета в Бристол, катедра Социални науки. Завършва право в колежа “Regent's Park” в Оксфорд. Професор Евънс работи за Организацията са сътрудничество и сигурност в Европа по въпроси за свободата на религията. Член е на International Longshoremen’s Association Human Rights law and Practice Committee и на управителния орган на Асоциацията за предпазване от мъчения.