AdSense Top

събота, 21 април 2007 г.

Религиозната свобода - дилемата на европейска България

В последно време някои политици и държавни служители се произнасят по въпроса колко «лошо» е това, че няма изискване за минимален брой членове, необходим за регистрация на вероизповедание. Защитниците на тази теза се аргументират с факта, че регистрираните за последните 10-15 г. у нас вероизповедания са твърде много. Те опипват почвата и правят опити да подготвят обществото да приеме евентуални предложения за промяна на Закона за вероизповеданията, в съответствие с идеята за минимална членска маса.

Фактите: след 10 ноември, до 2002 г. у нас действаше стар Закон за вероизповеданията. През годините на управлението на СДС бе изготвен проектозакон, който не бе приет заради негативната оценка на Съвета на Европа. По-късно, в края на 2002 г., дни преди Коледа, необичайно бързо бе приет сегашния Закон за вероизповеданията. Той не бе изпратен за експертиза, защото неговите автори се били съобразили с критиките на Европа, отправени към предишния проект с различна философия и съдържание. Странно, но вероятно възможно.

Много вероизповедания и неправителствени организации протестираха с публични действия и открито писмо до президента срещу ограничителния и на моменти дискриминационен характер на закона, но той не уважи искането им и не наложи вето. Така, с президентски указ, Законът за вероизповеданията влиза в сила на 29 декември 2002 г. Виждайки недостатъците му, 50 депутати атакуват част от законовите разпоредби, с иск Конституционният съд да отмени някои членове. Съдът от своя страна, въпреки че на практика взима решение в съответствие с искането (6 са «за», а 5 - «против»), не може да отмени членовете, поради специфичните изисквания на Закона за Конституционния съд, налагащ необходимостта от болшинство от 50% плюс 1 глас от всичките 12 съдии.

Според мнозина, този закон има дискриминационни елементи и ограничителна философия.

На този фон се чуват искания за допълнително увеличаване на възможността държавата да контролира и ограничава свободата на религията и правото да се сдружаваш според вярата си. Считам, че българското общество все още е склонно да проявява нетърпимост към изповядващите различни, по-малко популярни религиозни идеи. Подобна проява е опитът да се насочи обществеността в подкрепа на идеята за налагане на ограничения по отношение на минималния брой последователи, необходими за регистрация на юридическо лице на вероизповедание, а изразителите й правят паралел със Закона за политическите партии.

Нека отговорим на няколко въпроса:
Какво представлява регистрацията на юридическо лице на дадено вероизповедание?
Регистрацията, най-общо, дава възможност сдружението от изповядващи дадена религия, да присъстват в правния мир. Т.е. легитимира ги като правен субект, с произтичащите от това права да придобиват собственост, да извършват стопанска дейност и пр. Самият Закон за вероизповеданията казва: «религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице», но могат и да не придобият – въпрос на техен избор. Регистрацията не е привилегия или признание, а облекчение за съответната общност да участва в обществения и стопански живот на страната. Защо умишлено се насажда и поддържа разбирането, че регистрацията едва ли не дава право публично да се практикува дадено вероизповедание, нека отговорят тези, които изразяват това мнение.
Един от важните признаци до колко едно общество е демократично, е отношението и търпимостта между и към различните вероизповедания, нивото на свободата на религията и правото на избор и самоопределение. Как стоят нещата у нас и какви са критериите в това отношение?
Някои от критериите са: законовата рамка, отношението на държавата, обществото, медиите и големите религии към проблема. Вероятно има и други.
Законите - Конституцията, Законът за вероизповеданията, антидискриминационния закон и пр., - гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване или учредяване в България. Може да се каже, че законовата рамка е приемлива. Проблемни са настроенията, неписаните правила и традиционно установени норми, които очевидно «привилегироват» (често използвана дума в критиките към България) двете най-масови вероизповедания у нас. Пример за това, че държавата има дискриминиращо отношение към новите и малцинствените вероизповедания е Законът за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т.5), приет през 2000 г.
Обществото ни, провокирано от медиите и изявите на някои политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния", а пример за това е проваленият наскоро във Варна концерт на един от популярните днес духовни водачи. Очевидно, медиите и обществеността не демонстрират нужната толерантност към различните вероизповедания.
Същите действащи лица внимателно прокарват и друга идея – необходимостта да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, чрез въвеждане на задължително вероучение в училищата. За тях остава пренебрежим и незначителен факт това, че законите определят България като секуларна, а вероизповеданията като «отделени от държавата». Вижда се, че представителите на законодателната и изпълнителната власт не демонстрират нужното демократично отношение по този въпрос.

Защо идеята за налагане на минимален брой членове, необходима за регистрация на вероизповедание е дискриминационна?

По-горе казах, че от една страна, Законът за вероизповеданията не поставя като задължително условие за съществуване на дадена религиозна общност регистрацията й като юридическо лице в Софийски градски съд. От друга страна, държавните и общински служители не желаят да се освободят от додесетоноемврийските стереотипи на мислене и (в голяма част от случаите) изискват регистрация от определено вероизповедание за да бъде проведено дадено мероприятие, въпреки че Законът за събранията, митингите и манифестациите дава това право и на отделни граждани, а Законът за вероизповеданията не предвижда ограничение на правото свободно да се изразява и практикува религия без съответната регистрация. Считам, че сравнението с политическите партии е неуместно по ред причини и най-малкото поради това, че ЗИ изрично забранява верските убеждения, общности и институции да бъдат ползвани за политически цели. Така, подобен паралел е нелеп, а смесването на политиката и религията – незаконно.

Регистрацията на юридическо лице е облекчение, а не привилегия, която дадената религиозна общност може да получи, в желанието си да извършва определени дейности. Няма никаква основателна и обективна причина да се иска промяна в Закона за вероизповеданията, която да постави праг, на основата на минимален брой членове, пред възможността да се регистрира юридическо лице («религиозна институция» според ЗИ) за нуждите на дадена религиозна общност. Мисля, че зад подобни искания се крият субективни подбуди, които нямат нищо общо с демократичните принципи.

Изразителите на тази «мъдра», както те я наричат, идея дават за пример «други европейски страни», където подобен праг съществува. Аз също ще дам примери: да, наистина подобен праг (20,000 членове) съществува в Словакия. Праг, подобен на словашкия обаче, не съществува в страни като: Великобритания, Португалия, Унгария, Германия, Ирландия, САЩ, Австралия, Мексико, та дори и в Русия, където дори десетина души могат да регистрират вероизповедание.

България не е страна от мащабите на Китай и подобни ограничения са дискриминиращи и смехотворни, отчитайки факта, че у нас, благодарение на политическата класа, митинг от 500-1000 души, проведен след многоседмична пропаганда и при засилен обществен интерес към дадено събитие, се счита за голям успех. Каква ли долна граница предвиждат носителите на тази идея? Ако продължа аналога с Китай, вероятно няколко милиона последователи, през последните няколко стотин години… Дано не му стигне времето на това Народно събрание да внесе подобни промени.

Религиозната свобода - дилемата на европейска България

В последно време някои политици и държавни служители се произнасят по въпроса колко «лошо» е това, че няма изискване за минимален брой членове, необходим за регистрация на вероизповедание. Защитниците на тази теза се аргументират с факта, че регистрираните за последните 10-15 г. у нас вероизповедания са твърде много. Те опипват почвата и правят опити да подготвят обществото да приеме евентуални предложения за промяна на Закона за вероизповеданията, в съответствие с идеята за минимална членска маса.

Фактите: след 10 ноември, до 2002 г. у нас действаше стар Закон за вероизповеданията. През годините на управлението на СДС бе изготвен проектозакон, който не бе приет заради негативната оценка на Съвета на Европа. По-късно, в края на 2002 г., дни преди Коледа, необичайно бързо бе приет сегашния Закон за вероизповеданията. Той не бе изпратен за експертиза, защото неговите автори се били съобразили с критиките на Европа, отправени към предишния проект с различна философия и съдържание. Странно, но вероятно възможно.

Много вероизповедания и неправителствени организации протестираха с публични действия и открито писмо до президента срещу ограничителния и на моменти дискриминационен характер на закона, но той не уважи искането им и не наложи вето. Така, с президентски указ, Законът за вероизповеданията влиза в сила на 29 декември 2002 г. Виждайки недостатъците му, 50 депутати атакуват част от законовите разпоредби, с иск Конституционният съд да отмени някои членове. Съдът от своя страна, въпреки че на практика взима решение в съответствие с искането (6 са «за», а 5 - «против»), не може да отмени членовете, поради специфичните изисквания на Закона за Конституционния съд, налагащ необходимостта от болшинство от 50% плюс 1 глас от всичките 12 съдии.

Според мнозина, този закон има дискриминационни елементи и ограничителна философия.

На този фон се чуват искания за допълнително увеличаване на възможността държавата да контролира и ограничава свободата на религията и правото да се сдружаваш според вярата си. Считам, че българското общество все още е склонно да проявява нетърпимост към изповядващите различни, по-малко популярни религиозни идеи. Подобна проява е опитът да се насочи обществеността в подкрепа на идеята за налагане на ограничения по отношение на минималния брой последователи, необходими за регистрация на юридическо лице на вероизповедание, а изразителите й правят паралел със Закона за политическите партии.

Нека отговорим на няколко въпроса:

Какво представлява регистрацията на юридическо лице на дадено вероизповедание?

Регистрацията, най-общо, дава възможност сдружението от изповядващи дадена религия, да присъстват в правния мир. Т.е. легитимира ги като правен субект, с произтичащите от това права да придобиват собственост, да извършват стопанска дейност и пр. Самият Закон за вероизповеданията казва: «религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице», но могат и да не придобият – въпрос на техен избор. Регистрацията не е привилегия или признание, а облекчение за съответната общност да участва в обществения и стопански живот на страната. Защо умишлено се насажда и поддържа разбирането, че регистрацията едва ли не дава право публично да се практикува дадено вероизповедание, нека отговорят тези, които изразяват това мнение.

Един от важните признаци до колко едно общество е демократично, е отношението и търпимостта между и към различните вероизповедания, нивото на свободата на религията и правото на избор и самоопределение. Как стоят нещата у нас и какви са критериите в това отношение?

Някои от критериите са: законовата рамка, отношението на държавата, обществото, медиите и големите религии към проблема. Вероятно има и други.

Законите - Конституцията, Законът за вероизповеданията, антидискриминационния закон и пр., - гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване или учредяване в България. Може да се каже, че законовата рамка е приемлива. Проблемни са настроенията, неписаните правила и традиционно установени норми, които очевидно «привилегироват» (често използвана дума в критиките към България) двете най-масови вероизповедания у нас. Пример за това, че държавата има дискриминиращо отношение към новите и малцинствените вероизповедания е Законът за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т.5), приет през 2000 г.

Обществото ни, провокирано от медиите и изявите на някои политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния", а пример за това е проваленият наскоро във Варна концерт на един от популярните днес духовни водачи. Очевидно, медиите и обществеността не демонстрират нужната толерантност към различните вероизповедания.

Същите действащи лица внимателно прокарват и друга идея – необходимостта да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, чрез въвеждане на задължително вероучение в училищата. За тях остава пренебрежим и незначителен факт това, че законите определят България като секуларна, а вероизповеданията като «отделени от държавата». Вижда се, че представителите на законодателната и изпълнителната власт не демонстрират нужното демократично отношение по този въпрос.

Защо идеята за налагане на минимален брой членове, необходима за регистрация на вероизповедание е дискриминационна?

По-горе казах, че от една страна, Законът за вероизповеданията не поставя като задължително условие за съществуване на дадена религиозна общност регистрацията й като юридическо лице в Софийски градски съд. От друга страна, държавните и общински служители не желаят да се освободят от додесетоноемврийските стереотипи на мислене и (в голяма част от случаите) изискват регистрация от определено вероизповедание за да бъде проведено дадено мероприятие, въпреки че Законът за събранията, митингите и манифестациите дава това право и на отделни граждани, а Законът за вероизповеданията не предвижда ограничение на правото свободно да се изразява и практикува религия без съответната регистрация. Считам, че сравнението с политическите партии е неуместно по ред причини и най-малкото поради това, че ЗИ изрично забранява верските убеждения, общности и институции да бъдат ползвани за политически цели. Така, подобен паралел е нелеп, а смесването на политиката и религията – незаконно.

Регистрацията на юридическо лице е облекчение, а не привилегия, която дадената религиозна общност може да получи, в желанието си да извършва определени дейности. Няма никаква основателна и обективна причина да се иска промяна в Закона за вероизповеданията, която да постави праг, на основата на минимален брой членове, пред възможността да се регистрира юридическо лице («религиозна институция» според ЗИ) за нуждите на дадена религиозна общност. Мисля, че зад подобни искания се крият субективни подбуди, които нямат нищо общо с демократичните принципи.

Изразителите на тази «мъдра», както те я наричат, идея дават за пример «други европейски страни», където подобен праг съществува. Аз също ще дам примери: да, наистина подобен праг (20,000 членове) съществува в Словакия. Праг, подобен на словашкия обаче, не съществува в страни като: Великобритания, Португалия, Унгария, Германия, Ирландия, САЩ, Австралия, Мексико, та дори и в Русия, където дори десетина души могат да регистрират вероизповедание.

България не е страна от мащабите на Китай и подобни ограничения са дискриминиращи и смехотворни, отчитайки факта, че у нас, благодарение на политическата класа, митинг от 500-1000 души, проведен след многоседмична пропаганда и при засилен обществен интерес към дадено събитие, се счита за голям успех. Каква ли долна граница предвиждат носителите на тази идея? Ако продължа аналога с Китай, вероятно няколко милиона последователи, през последните няколко стотин години… Дано не му стигне времето на това Народно събрание да внесе подобни промени.

неделя, 1 април 2007 г.

Тангото на държавата с вероизповеданията

Някои политици и държавни служители повдигат въпроса в медиите относно това, колко лесна е регистрацията на вероизповедание у нас и колко добре би било да има ограничение по отношение на минималната членска маса, необходима на това вероизповедание за да получи статут на юридическо лице по Закона за вероизповеданията (ЗВ). Лошото в случая е това, че тяхното мнение услужливо се тиражира в медиите. т.е. и хляба и ножа са в съмишленици. За резултата можем да се досетим без много мисловни усилия.

Отношението на политиците, медиите и част от духовния елит на страната ни към проблема "нови (наречете ги ако искате и "нетрадиционни") религиозни движения" е, меко казано, ретрограден. Какво ми дава основания да твърдя това? Считам, че отношението на споменатите групи към проблема през годините от началото на прехода до сега, ми дава достатъчно основания да съм убеден в думите си. Да припомня по-същетвествените факти: дейсващият закон за вероизповеданията бе приет през 2002 г. с бурни овации. Възлагаха му се огромни надежди и всички очакваха той да разреши с магическа пръчица проблемите в духовната сфера в България. Президентът на всички българи бе награден не от кой да е и не за какво да е, а от руския патриарх за приноса му към единството на православните народи. Награден бе за това, че подписа и не спря закона. Не го спря и конституционния съд, макар на практика решението на съда бе негативно, т.е. 6 от 5-те съдии гласуваха за неконституционността на много от разпоредбите на закона. Гласуваха, ама пустият му закон за конституционния съд така е написан, че трябва да са гласували повече от половината (т.е. 7 от 12) за някакво решение, за да влезе то в сила.

Такъв е декорът на духовната сцена в България. Сега, като членове на Евро-съюза, сме уверени, че сме стигнали висините на демокрацията. А дали това е така? За мен, един от най-сериозните критерии до колко едно общество е демократично, е нивото на спазване на религиозната свобода и търпимостта между и към различните религии.

Да разгледаме България. За мен показателни в това отношение са няколко неща:

  • На първо място, разбира се, е законовата рамка в тази сфера. Тя не е идеална, но, бих казал, че е приемлива. Подробен анализ би разширил многократно обема на този текст;
  • Отношението и изявите на Дирекция "Вероизповедания", като авторитетен орган, регулиращ отношенията между държавата и религиозните общности, в лицето на нейния директор;
  • Определящо е и отношението на "силните" - представители на политическия елит, държавата и големите вероизповедания;
  • Отношението на обществеността;
  • Не на последно място са медиите.

Вероятно могат да се обособят много други критерии, но дори и тези са достатъчни, за да се ориентираме в настоящата ситуация.

Да разгледаме детайлите:

Редица закони, започвайки от Конституцията, Закона за вероизповеданията и др., по-скоро гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване/учредяване в страната ни. Въпреки, че казвам, че законовата рамка в сферата на религиозната свобода, макар и не идеална, е нелоша, съществуват обаче и писани и неписани правила, както и традиционно установени норми, които очевидно дават предпочитания ("привилегироват", както бе писано в много критики към България) двете най-масово представени вероизповедания у нас. Справка може да се направи, да речем, в Закона за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т. 5), приет през 2000 г.

Общетсвото ни, провокирано от медиите и изявите на политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния". Справка - проваленият неотдавна концерт във Варна на един от популярните духовни водачи на нашето време.

Сякаш за да подсилят важността да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, същите действащи лица пропагаднират и друга теза: безспорната, според тях, необходимост от въвеждане на задължително вероучение в училищата. Това, че законите определят България като секуларна държава, за тях е пренебрежим и незначителен факт…

Като венец на всичко това, по един напълно естествен начин идват и мненията, изразени от И. Желев (директор на Дирекция "вероизповедания") и някои политици (Кръстанка Шаклиян, член на Интерпарламентарната православна асамблея; Огнян Герджиков, шеф на парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията) относно това, колко много са се нароили (стотина от 1990 г.) новите религиозни движения у нас (разбирай "опасните секти" в контекста на казаното по-горе) и колко "мъдро" би било да се ограничат вероизповеданията при тяхната регистрация, на основата на минимален брой членска маса (в-к "Сега", 12 март 2007 г.).

Нека в заключение да проследим логическата (и фактологическата) последователност:

Приема се "иделаният" закон за вероизповеданията. От него се очаква да сложи край на проблемите в най-голямата религиозна общност в България. В резултат на приемането му, с участие на полицията, се провежда безпрецедентна намеса на държавата във вътрешните дела на тази религия.
Не много по-късно, с позабравени от деведесетте години, но все още актуални изразни средства и похвати, започва кампания за спасяване на българската духовност, като новият фронт се разгръща в две направления: Противодействие на "опасните секти" чрез, да речем, "създаване на регистър на опасните секти" (идея на ВМРО) или пропагандиране на въвеждането на задължително вероучение, като панацея, която ще напълни храмовете с искрени вярващи и ще спаси заблудилите се овчици, вкарвайки ги в правия път (пропагандаторите на тази идея са достатъчно, така че тяхното поименно изброяване би направил този текст доста отегчителен поименен справочник).

Така, след като е разгърнат широк фронт, включващ политици, учени, журналисти, свещеници и някои интелектуалци, се стига до кулминацията: в публичното пространство, ”опипвайки почвата“, се прокрадват идеи за ограничаване на възможността за регистрация на вероизповедание, на основата на минимален брой членове. (Дали нещата отново не са предрешени предстои да разберем. Лично аз се надявам да не му стигне времето на това Народно събрание за подобни промени.)

Поинтересувах се в кои страни има подобни ограничения и в кои няма. Не бях изненандан от факта, че страните, които безспорно приемаме за развити и демократични, подобно ограничение няма. Държавите от бившия соц-лагер имат различен подход по въпроса, но мисля, че е по-удачно да вземем за пример тези, където подобни идеи (за минимална членска маса от 10.000 последователи например) са били отхвърлени преди години. Подробен анализ би отнел много място и време, но всеки сам може да се досети в кои държави има подобно изискване и в кои няма.

Въпросът, който си задавам е какъв избор ще направят българските политици - модерният демократичен избор, при който свободата да се сдружаваш и самоопределяш на основата на вярата си е гарантирана, или изборът да бъде ограничено това право?

Ще си позволя да цитирам един приятел, който се пошегува по темата: надявам се, че политиците ни не планират да приемат китайски стандарти за минимален брой членове на дадено вероизповедание, необходим за регистрацията му като юридическо лице. При подобен стандарт, ако той съществува, вероятно би ставало дума за минимум от няколко милиона членове и присъствие в страната от няколко стотин години… Това не е моят избор.