AdSense Top

понеделник, 31 декември 2007 г.

С какво ни изпревари Македония?

Най-малко с три неща:

  1. Случиха на президент. Борис Трайковски. За Македония той бе символ на диалога и разбирателството. Православна Македония с голяма мюсюлманска общност си беше избрала президент - протестантски проповедник.
  2. Случиха на министерски съвет. Вече повече от година, откак настоящото правителство е на власт, а неговата популярност все не пада, даже обратното. А министрите им, подобно на нашите - млади. Премиерът на 38, а външният дори по-млад.
  3. Медиите им - толерантно настроени към различията.


Интересна конференция се проведе тези дни в Охрид. Световна конференция за диалог между религиите и културите. Имах честта да бъда поканен там, заедно с колегите ми, в качеството ни на последователи на вайшнавизма - монотеистичен клон от духовната традиция на древна Индия. Организирана бе на най-високо държавно ниво: премиер, външен министър, министър на културата, председател на народното събрание, председател на комисията за взаимоотношения между вероизповеданията и държавата. Сред почетните гости бе вдовицата на президента Борис Трайковски, по чиято инициатива подобен диалог е възможен и продължава в страната. Поканени бяха участници от повече от 40 страни, а присъствалите бяха около 400 по информация на организаторите. В конференцията взеха участие голям брой религиозни лидери и деятели, сред които представители на православното християнство, католицизма, протестанството, исляма, будизма, вайшнавизма и др. Българската делегация включваше Желю Желев, президент на България (1991-1997); Иван Желев, директор на дирекция “Вероизповедания”; доц. Омарчевски, зам.-декан на Богословския факултет; доц. Ибрахим Ялъмов, декан на Ислямския институт; проф. Иван Калчев, Негово високопреосвещенство варненския митрополит Кирил; пастор Николай Неделчев, Обединени евангелски църкви; пастор Бедрос Алтунян, Методистка църква; Роберт Джераси, Централен израелтянски духовен съвет, Асен Генов, Международно общество за Кришна-съзнание. Конференцията протече блестящо.

Към събитието подходих скептично. Заради печалния опит, който имам от подобни конференции у нас. Нашите са два вида: тези на правозащитниците, които по право държавата не взима много на сериозно и тези на “антисектантите”, които се провеждат в условията на полунелегалност - кръгът на поканените е доста тесен, а желаещи да участват “опасни сектанти” и без това няма кой знае колко много. Целта на първите е да защитят основни човешки права, като това на свободен избор и практикуване на религия, а на вторите е да се намери законен начин да се ограничат "новите" и "нетрадиционните" религии, както и да се засили ролята на основните вероизповедания в страната, ограничавайки свободата на останалите.

Не биха звучали много убедително възможните обвинения, че проведеното в Охрид мероприятие има за цел единствено държавен PR, защото няма никаква пречка, пред която и да било друга държавна институция, да речем в България, да направи подобна акция за популяризиране на страната си. Т. нар. "български етнически модел" за мен в много голяма степен е мит, отчитайки особеностите на българската политическа сцена и делата срещу България в Страсбург. Мит, който окончателно мина в историята след охридската конференция за диалог между религиите и културите.

Световната конференция за диалог между религиите и културите разгледа въпроса за приноса на вярата и културата към взаимното уважение, мира и съжителството. Двата основни панела на форума бяха озаглавени: "Приносът на общите ценности на различните култури и религии към бъдещето на човечеството" и "Религията в образованието - нейната роля за трансформация на обществото".

Успехът на конференцията бе предопределен от отношението на представителите на македонската държава, които присъстваха през трите дни на форума. Премиерът Никола Груевски подчерта характерните за съвремието ни политически, религиозни и културни тенденции. Той говори за отчуждаването, за религиозния фундаментализъм, за липсата на толерантност, за криза в институциите, за етическа криза и кризата в стандартите и съвместното съществуване. По тази причина, според него, подобна конференция цели преодоляването на предразсъдъците, а междурелигиозните и междукултурните дебати по подобни проблеми ще ни доближат един към друг, помагайки ни да се разбираме по-добре и да живеем съвместно в мир и диалог помежду ни. Груевски призова религиозните лидери от цял свят, присъстващи на конференцията, да говорят в един глас, предавайки посланието за толерантност, любов, мир и съжителство на целия свят. Премиерът подчерта, че присъстващите не са се събрали за да променят вярата си един на друг. Изборът и промяната на вярата става в сърцето и е въпрос на лично решение. Цитатът от писателя Дж. Суифт: "Ние имаме достатъчно вяра, за да се мразим, но не достатъчно, за да се обичаме", даден от Никола Груевски, много добре изрази желанието на организаторите да допринесат за разбирателството и диалога между религиите и културите в света.

Външният министър на Македония, Антонио Милошоски, цитира древния суфи поет: "За да се научим да говорим, трябва да се научим да слушаме, да се научим да говорим, слушайки", обръщайки внимание върху това, че изключителната позиция на една религия или култура, за сметка на останалите, трябва да се елиминира от процеса, който движи цивилизациите към просперитет, икономическо благополучие и културен напредък. Според него, политически активните лидери са задължени да създадат колкото може повече възможности за задълбочаване на диалога между различните общности, без значение дали те са религиозни, етнически, културни или лингвистични.

В подобен дух бяха изказванията на почти всички участници в конференцията, без значение дали те са религиозни или политически лидери и дейци. Умишлено няма да коментирам докладите, които имаха фундаментално-националистически характер, или тези, които бяха откровено нетолерантни към други религии. Първо, те бяха едно или две и второ, у нас си ги имаме в изобилие, а идеята ми с този репортаж е да покажа как малка Македония изпревари България в сферата на религиозната толерантност.

Добър финал на конференцията бе специалното участие на Мортън Харкът от световно известната група А-ХА, който демонстрира изключително толерантно отношение към участниците в конференцията, принадлежащи към различни религиозни общности, снимайки се с тях. Той сподели личните си духовни виждания в заключителната реч на конференцията и в разговори с участниците. Думите му: "Всяко човешко същество е изцяло духовно и нашата природа е да сме свободни в своите търсения. Ние сме създадени по този начин. Никой няма право да нарушава това спрямо другите хора. Това не е и необходимо. Ние сме глупаци, ако ползваме сила, когато минаваме през отворени врати!" сложиха естетсвен и много добър край на тази конференция, която може да послужи за пример на всички в България, които са пряко или коствено ангажирани в сферата на религията, религиозната свобода и толерантност.

Участниците в конференцията приеха декларация, изразяваща убеждението им, че единствено междуцивилизационният диалог, на основата на взаимното уважение, е предпоставка и допринася за разбирането на другите религии. Уважението към правата на различните етнически и религиозни групи е изключително важно за диалога между верите, цивилизациите и културите, се казва още в текста. Образованието трябва да е адекватно и да допринася за премахване на стереотипите и погрешните интерпретации на различните култури, религии и цивилизации. Декларацията осъжда всяка форма на религиозно насилие и дискриминация, както и оправдаването им и се обръща към всички вярващи да се отнасят към другите така, както биха искали самите те да бъдат третирани.

понеделник, 17 декември 2007 г.

Свободата на религията

"Тук се почита моето очарователно Висше Същество (Богът, във форма различна от тази, която аз съм приел). Поради различната ми практика, аз не мога изцяло да разбера тази чужда система [на поклонение], но наблюдавайки я, аз чувствам по-силна привързаност към моята собствена. Покланям се пред този символ, така както го виждам и отправям молитвата си към моя Бог, който е приел тази различна форма, за да засили любовта ми към Него."

Бхактивинода Тхакура (1838 - 1914)

Древна Индия безспорно е една от люлките на цивилизацията. Характерно за индийската духовна традиция е толерантното отношение към последователите на различните религиозни възгледи и идеи. Думите на Бхактивинода Тхакура – духовен учител от школата на Гаудия вайшнавизма – казани преди повече от столетие, изглеждат изключително актуални и днес. Свободният избор на религиозни или атеистични убеждения е едно от фундаменталните права на човека. Правото да избереш и изразиш вярата си включва необходимостта да го направиш така, че да не попречиш на другия да направи същото.

Събитията у нас през януари тази година, свързани с посещението и концерта на Шри Чинмой във Варна, дават сериозен повод за съмнение в правилното разбиране и прилагане на принципите на свобода на избор или отказ от религия. Основание за подобно твърдение са действията на някои духовници и политически активисти в морската столица, предизвикани от предстоящото музикално събитие в града.

Да разгледаме заглавията на някои от всекидневниците по това време:
"Н.В.П. Кирил поведе миряните срещу индийска секта" (в-к Атака, 6 януари 2007)
"Църквата скочи срещу индийски гуру" (в-к Сега, 6 януари 2007)
"Митрополит Кирил въстана срещу секта" (в-к Монитор, 6 януари 2007)
"Варненски попове гонят индийски гуру" (в-к 24 Часа, 9 януари 2007)
"АТАКА: Комисията по вероизповеданията да спре сектантския концерт във Варна" (в-к Атака, 9 януари 2007)
"Първанов подкрепя секта" (в-к Атака, 10 януари 2007)
"ВМРО прави регистър на сектите" (в-к Сега, 12 януари 2007)
"Привърженици на "Атака" протестираха срещу индийски гуру" (в-к Сега, 15 януари 2007)
“Стойчо Йотов: Секти се домогват до политиката” (в-к Дума, 16 януари 2007)


Това са част от заглавията, отразяващи желанието на духовниците и активистите на ”Атака”, да се забрани концертът на индийския гуру. Тези искания са отправени към кмета на града, парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията и директора на Дирекция ”Вероизповедания” към Министерския съвет.

Прави впечатление, че описаните действия без да имат масов характер, са по-скоро координирани, целенасочени и пропагандни. До колко са законосъобразни е друг въпрос, който не бива да бъде пренебрегван и на който трябва да отговорят компетентните институции. Нека да разгледаме някои от нормите, формиращи правната рамка на свободата на религията. В тази рамка влизат както разпоредбите на вътрешното законодателство, така и ратифицираните от България международни документи.

Юридическа сила на понятието ”Свобода на религията”
Съществуват международни документи, които придават сила и съдържание на това понятие. Сред тях са:

Международен пакт за гражданските и политическите права

Чл. 18
Всяко лице има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. Това право включва свободата да изповядва или възприема религия или убеждение по свой избор и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, ритуали, религиозни обреди и обучение.
Никой не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да изповядва или да приема религия или убеждение по свой избор.
Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежат само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите.

Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи

Чл.9 Свобода на мисълта, съвестта и религията
Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.

Освен това, правото да се практикува религия и защитата от дискриминация се гарантира и от някои разпоредби на вътрешното законодателство, за които ще стане дума по-късно. За сега нека разгледаме въпроса с изискванията на закона за организиране на събрания на закрито.

Правото на група хора (формално или неформално сдружени) да организират събрания.


Българското законодателство гарантира правото на организиране на събрания на закрито, каквото представлява концерта. За сведение:

Чл. 43 (3) от Конституцията на България: За събрания на закрито не се изисква разрешение;
Чл. 2. от Закона за събранията, митингите и манифестациите: Събрания, митинги и манифестации могат да се организират и провеждат от граждани, от сдружения, от политически и други обществени организации.

Именно от това свое право, гарантирано от Конституцията на Република България, ратифицираните международни документи и законите на страната, решават да се възползват и последователите на Шри Чинмой в България, за втори път – духовният им водач вече е идвал в у нас и е свирил не къде да е, а в зала 1 на НДК. Планирайки мероприятието, те разлепват плакати в града, с което предизвикват реакцията, описана по-горе. Сред аргументите, в подкрепа на исканията за забрана на концерта на Шри Чинмой срещаме някои обвинения, характерни за началните години на прехода: "Опасна секта", "липса на регистрация по Закона за вероизповеданията", "зомбиране", "увреждане на духовното състояние на човека", "култ към личността".

Не бива да забравяме, че понятието ”секта” няма правна дефиниция, следователно и правна сила. Липсата на съдебна регистрация на определена духовна общност не е основание за забрана на каквито и да било мероприятия, включително и музикални концерти, организирани от хора с религиозна принадлежност. Останалата част от обвиненията би следвало да се третират от общото законодателство, при това, ако има основания и доказателства в подкрепа на подобни твърдения.
Важно е да се спомене, че взаимоотношенията между ученика и духовния учител (гуру) са основополагащи за хилядолетната духовна култура на Индия. Благодарение на това, тази традиция се запазва жива и автентична до днес. Тя включва ясни и строго определени критерии, които от една страна гарантират авторитетното й пренасяне през вековете, а от друга - съдържат механизми за вътрешен контрол и корекция.
Нападките срещу някого и обвиненията в "авторитарност" и "създаване на култ към личността", само заради това, че е приеман и почутан от последователите си като гуру (духовен наставник и водач) показват непознаване на Индийската духовна традиция.

Така стигаме до въпроса за основателността на исканията за забрана на подобно мероприятие. Законът предвижда условия, при които това може да стане.

Основания за забрана на събрание, митинг или манифестация.

Кметът или председателят на общинския съвет могат да забранят събрание, митинг или манифестация ако:

1. са насочени към насилствено изменение на конституционно установения обществен и държавен строй или срещу териториалната цялост на страната;
2. застрашават обществения ред в съответното населено място;
3. застрашават народното здраве при предварително обявена епидемична обстановка;
4. нарушават правата и свободите на другите граждани.


Конституцията (чл. 43 ал. 2) препраща към съответния закон, определяйки реда за провеждане на подобни мероприятия.
Очевидно е, че нито едно от горните условия не са изпълнени, за да влезе в сила изискването на закона и да има основания за забрана на концерта.

Друга важна част от обвиненията, даващи основание за искане за забрана на събитието почиват върху ”международния опит” в това отношение.

Държавен суверенитет.

У нас е модно да се позоваваме на "чуждия опит". Стане ли дума за "опасните секти", услужливо на преден план излизат пикантни подробности за тази или онази "деструктивна секта", "забранена" или определена, като "авторитарна и тоталитарна" някъде зад граница... Такъв е и случаят с публично огласената вербална нота на германското посолство до руското външно министерство (от 22 ноември 1995 г.) в отговор на нота № 250/4/ЕД на руското външно министерство (от 13 декември 1994 г.). Незнайно защо се пренебрегват следните важни подробности: става дума за взаимоотношения с 12 годишна давност между две различни от България държави; цитираният документ, по които България не е страна е загубил своята актуалност още през 1998 г., когато специална комисия на германския парламент изважда почти всички религиозни общности от списъка, споменат в нотата.

Разпалване на религиозна омраза и нетърпимост.
"Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна" (Закон за защита от дискриминация, чл. 4 ал. 1). Описаните по-горе действия могат да бъдат определени като призив за "пряка дискриминация": "Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства" (ЗЗД, чл. 4 ал. 2). Тези действия са в противоречие и с установените от Закона принципи: "Никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание" (чл. 3 ал 1 и 2 от Закона за вероизповеданията)."Държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”, както и това, че "не се допуска дискриминация на верска основа" (чл. 4 ал 3 и 4 от същия закон). С какво подобни действия се различават от проявите на религиозна омраза и нетърпимост?

В заключение можем да споменем, че тези реакции от страна на духовници и политически дейци, случващи се само дни след фактическото приемане на България в Европейския съюз, дават сериозни основания да се съмняваме до колко извършителите им наистина споделят ценностите на демократичното общество, в което правото на Закона е определящ фактор, а основните права и свободи са неотменими. Убеден съм, че индивидуалната вяра не зависи от това, в какво вярва другия. Духовната традиция на древна Индия ни дава пример за това, че многообразието в сферата на религиите не е нещо лошо и опасно, а проявите му не трябва да се забраняват.

Съвременната научна мисъл използва понятието вайшнавизъм, за да обозначи една от трите най-значителни религиозни традиции (заедно със смарта – брахманизма и шива – шактизма), непосредствено възникнали от цялата общност на сакрални практики в “индуската” религиозност. Названието произлиза от името на Бог Вишну – Този, който прониква навсякъде и поддържа всичко съществуващо, а същността се състои в обожанието Му според правилата и предписанията, описани в свещените писания. Според Britannica Book of the Year (1996) вайшнавите съставляват 70% от тогавашното 800 милиона хинду население в света. Към днешна дата най-често срешаните числа по отношение на броя на хинду населението на света варират между 850 милиона и един милиард. Последните статистики определят индусите на около 14%.
------

Вербална нота: в дипломацията - писмено неподписано съобщение (обикновено в трето лице), направено от дипломатически представител. Вербалната нота няма неотложен характер, а по-скоро е отправяна когато даден въпрос е оставен без движение за дълъг период от време. С вербалната нота се избягва впечатлението за неотложност, но в същото време служи за потвърждение, че дадената страна няма намерение да отлага въпроса. Фактът, че е неподписана засилва впечатлението, че вербалната нота е удобен начин да се направи нещо, което в същото време да няма силата и характера на официално становище.

неделя, 16 декември 2007 г.

РЕЛИГИОЗНОТО ОБУЧЕНИЕ В ПСЕВДО–СЕКУЛАРНА БЪЛГАРИЯ

…Религиозното обучениние в секуларните държави представлява преподаване на определена религия в различните й аспекти – вярвания, доктрина, ритуали, обичаи и обреди, както и ролята на всеки един от тях, от гледна точка на академичната наука, в исторически, философски и културен план.
Характерно за западната секуларна култура е това, че религиозното обучение е напълно отделено от академичното. Основен предмет на религиозното обучение са религиозните вярвания като фундаментален принцип на дадено вероизповедание, както и предпоставящо условие за принадлежност на вярващия към деноминацията. То включва основните отличителни белези, които са характерни за дадената религия и на основата на които тя съществува и функционира.
Секуларната концепция значително се различава от разбиранията на обществата, които се придържат към религиозните закони и в които религиозното образование обуславя академичната наука. Различава се от възгледите на тези общества, в които в чисто религиозен смисъл се преподава определена религиозна доктрина, определяйки традициите и обичаите като закони, а техните нарушения като престъпления и девиантно поведение, нуждаещо се корекции чрез наказание.
Хората в дадена страна имат определени религиозни вярвания и атеистични убеждения. По тази причина, религиозното обучение, поддържано и финансирано от държавата може да стане причина за конфликти. В някои страни религиозното обучение в държавните училища е разрешено, а в други - не.
Религиозното обучение в училищата има своите противници по различни причини. Една от тях е, че това обучение представлява привилегироване на една религия от страна на държавата. Друга причина е това, че ако дадена религия се преподава в училищата, това би довело до дискриминиране на децата, не принадлежащи кьм даденото вероизповедание.
Защитниците на разбирането, че религията трябва да бъде преподавана в училищата се аргументират с това, че дадената вяра е оказала социализиращо влияние върху поведението и морала на хората в държавата. Според тях, преподаването на религия би повлияло децата да се развиват като отговорни, духовно зрели възрастни…”
(Религиозно обучение, Уикипедия)


Конституция на Република България
Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
Закон за вероизповеданията
Чл. 4. (1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата.
Закон за народната просвета
Чл. 5. Образованието е светско.
Чл. 15. (1) Държавните образователни изисквания ...създават условия за:
изграждане на свободна, морална и инициативна личност, която като български гражданин уважава законите, правата на другите, техния език, религия и култура.
Правилник за прилагане на ЗНП
Чл. 4. (1) Светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини.
(2) В светските училища религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети.
Закон за висшето образование
Чл. 3. Висшето светско образование е независимо от идеологии, религии и политически доктрини.

Рамката, определена от цитираните по-горе закони и подзаконови документи, определя България като страна, в която религията е отделена от държавата – като секуларна държава. Тази рамка очевидно е неприемлива за законотвореца днес (а вероятно и за някои духовници), което налага някои на пръв поглед козметични промени в законодателството. Приемат се подзаконови документи, които тихомълком променят статуквото и на практика налагат определени религиозни доктрини в образователния процес. За да не бъдем голословни, нека обърнем внимание на това как тази рамка е разширявана през годините и как внесените промени в законите и най-вече приетите подзаконови документи видимо размиват границите, в които религиите са “свободни, равноправни и отделени от държавата”. С промените от 2002 г., внесени в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план, както и с официално приетите и одобрени от Министерството на образованието и науката (МОН) концепции за обучение по предмет “Религия” и “Религия-Ислям”, Източното православие и Ислямът навлизат в училищата. Защо твърдя, че само две от множеството религии влизат в учебната програма, ще се опитам да обясня по-късно. Сега нека видим как това става на практика (удебеленият текст е от автора, с цел да обърне внимание върху нововъведенията):
Чл. 10. Общообразователната подготовка в българското училище се осъществява чрез изучаването на учебни предмети, групирани в следните културно-образователни области:
1. български език и литература;
2. чужди езици;
3. математика, информатика и информационни технологии;
4.(изм., ДВ, бр. 95 от 2002 г.) обществени науки, гражданско образование и религия;
5. природни науки и екология;
Чл. 15. (1) Структурата на учебния план обхваща три вида подготовка: задължителна, задължителноизбираема и свободноизбираема.
(2) Задължителната подготовка осигурява постигането на общообразователния минимум.
(3) (Изм., ДВ, бр. 95 от 2002 г.) Задължителноизбираемата подготовка осигурява допълнително обучение по учебни предмети от културно-образователните области по чл. 10 и/или от професионалната подготовка в съответствие с интересите и индивидуалните възможности на учениците и с възможностите на училището. В задължителноизбираемата подготовка се включва изучаването на майчиния език и религия.

Подобни промени се внасят през 2003 г. и в Правилника за приложение на ЗНП:
Чл. 4 (3) (Изм., ДВ, бр. 33 от 2003 г.) В светските училища могат да се изучават религии в часовете, определени за задължителноизбираема или свободноизбираема подготовка. Обучението по учебния предмет "религия" се извършва съгласно инструкция, издадена от министъра на образованието и науката.

Така, религията освен трайно, навлиза и напълно законно в учебните програми. Това, само по себе си не е проблем, тъй като, мнозина биха се съгласили, че богатото духовно наследство на човечеството има място в образователните институции. Трудно може да се оспори необходимостта религиите по света да се изучват в “исторически, философски и културен план”. Нито пък някой би възразил, ако религиите се преподават в училищата, и това става по начин, съответстващ на изискванията за “отделеност, равноправие и свобода”, заложени в Конституцията и Закона за вероизповеданията. За да не бъда досаден, ще спестя на уважаемия читател цитирането на международните документи, тъй като считам, че вътрешно-правните норми са напълно достатъчни да регулират този проблем (без по този начин да ги характеризирам като добри или лоши). Ако подходът, регламентиран от законите (преди допълненията от 2003 г.) бъде запазен, това ще гарантира чисто научна методология, без преподавания материал да е обвързан с определена религиозна доктрина. Ако това бъде направено, то би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Какво става у нас на практика?

Прави впечатление, че законодателят, държавните служители, журналистите или духовниците, свързани в своята дейност с проблема, масово ползват понятието "религия" като синоним на "вероизповедание", а "религиозно обучение" – най-често, като синоним на "вероучение". Защо това е така? Можем ли да говорим за умишлена подмяна на термините и какво вероятно се крие зад това? По-нататък ще се опитам да отговоря на тези въпроси от гледна точка на страничен, но свързан с проблема наблюдател.

Като начало, за целите на това изложение е необходимо да разграничим няколко основни положения при употребата на различните термини.
Без съмнение, термините "вероизповедание" и "вероучение" са изключващи и имат по-скоро православно-християнска окраска, докато "религия" и "религиозно обучение" са по-скоро включващи, с неутрален характер. Ще ползвам израза "секуларна държава" в смисъла на държава, в която религиите са "отделени, свободни и равноправни".

Нека си припомним експертната оценка на Закона за вероизповеданията, изработена от г-н Еванс по искане на Съвета на Европа, в която той пише следното:
“…В новия закон множество въпроси са регламентирани по несъвместим с член 9 [от европейската конвенция за защита на човешките права и основни свободи] начин…

…Налага се изводът, че определени аспекти на закона имат за последица привилегироването на определено религиозно вероизповедание за сметка на останалите… Това също противоречи на рамката на конвенцията.”

За целите на това изложение не е излишно да припомня накратко и някои детайли в сферата на религиозното законодателство в България, например част от историята на действащия Закон за вероизповеданията (ЗВ):
Той бе приет в последните работни дни на 2002 г. (19 декември), като гласуването му бе съпроводено с множество протести и декларация до президента Първанов с искане да наложи вето върху закона, подписана от 18 религиозни и неправителствени организации. Без да се съобрази с това искане, на 27 декември 2002 г., президентът на всички българи подписва указ за обнародване на закона. В следствие на това, той получава награда от Патриарха на цяла Русия Алексий за "изключителна работа по укрепване единството на православните народи", която има и парично измерение - 50,000 долара. В изявленията си преди награждаването, Патриарх Алексий II пояснява, че наградата се връчва преди всичко за подкрепата на г-н Първанов /включително и подписването без възражения/ на новия Закон за вероизповеданията, приет от българското Народно събрание в края на 2002 г. Закон, който според руския патриарх, ликвидира т. нар. "разкол" в Българската православна църква. Част от неговите разпоредби бе атакувана от група народни представители пред Конституционния съд, с искане те да бъдат обявени за противоконституционни. Това не стана.

След влизането на закона в сила, през юли 2004 г., на основата на Закона за вероизповеданията, със заповед на прокуратурата и с участие на полицията, станахме свидетели на безпрецедентна намеса на държавата във вътрешните дела на най-голямото в страната вероизповедание.

Това са част от фактите, които имат пряко или косвено отношение към проблема "религиозно обучение в България". Пряко отношение към въпроса с религиозното обучение има отказът на държавата да се запази като секуларна. Косвено отношение към преподаването на религия в училищата може да имат всички следствия от отказа на държавата да запази своя секуларитет, не до там добре прикритото “привилегироване на определено религиозно вероизповедание за сметка на останалите” и влиянието на подобно отношение към целите и съдържанието на образователния процес в тази сфера.

Да се върнем на темата. Как точно се употребява понятието “религиозно обучение” в секуларна България? Както вече стана дума по-горе, съществуват няколко закона и подзаконови документа, които би трябвало да регулират учебния процес по религия, като частен случай на отношенията между държавата и религиите, запазвайки “отделеността, свободата и равноправието” на различните религии. Това са:

Конституция на Р. България;
Закон за вероизповеданията;
Закон за народната просвета (ЗНП);
Правилник за прилагане на ЗНП;
Закон за степента на образованието, общообразователния минимум и учебния план;
Инструкция №2 на МОН от юни 2003 за провеждане на обучение по предмет “Религия”;
Концепция за обучение по предмет “Религия”;
Концепция за обучение по предмет “Религия-Ислям”.

С други думи, законите на страната изискват дьржавата да е отделена от религиите, а „налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини е недопустимо”. От друга страна, ако разгледаме в детайли споменатите по-горе концепции, ще открием, че концепция “Религия” пропагандира Източното Православие, а наименованието “Религия-Ислям” само говори за съдържанието на учебната програма. По тази причина, по-горе твърдя, че Източното православие и Ислямът доминиращо навлизат в учебните програми. Несъответствието между изискването на Конституцията и другите цитирани закони за "отделеност" на религиите от държавата и светския характер на образователната система у нас, от една страна, и чисто религиозния характер на одобрените концепции и учебници от друга, води до споменатата подмяна на термините. Публичното приемане на "вероучение" би предизвикало полемика с непредвидим край, докато "религиозно обучение" е нещо по-различно, по-светско, следователно - по-приемливо.

В стремежа си да се присъедини към една общност, в която основните човешки права, сред които и свободата на религията, са гарантирани, България променя законодателството си така, че на пръв поглед тези фундаментални човешки свободи изглеждат защитени. Въпреки това, след временното затваряне на глава “Образование и професионално обучение” от преговорите по присъединяването ни към ЕС в българското законодателство се внасят споменатите вече промени и допълнения, които, разгледани в контекста на критиките, отправяни към България в сферата на свободата и равноправието на религиите, оставят впечатлението за “привилегированост” на определени доктрини спрямо всички останали. По този начин, впечатлението, че законите у нас се създават с достатъчно "вратички", така че под-законовите документи (правилници, наредби и пр.) фактически да управляват нещата в дадената сфера, се затвърждава.

Осъзнавам, че след присъединяването на България към ЕС, информацията поднесена по-горе може да бъде обявена за неактуална. Фактическото състояние на нещата в сферата на религиозното обучение и законите, регулиращи взаимоотношенията между вероизповеданията от една страна и държавата и религиите от друга обаче подсказва, че тези проблеми са все още неразрешени, въпреки, че не без усилия в тази посока, са поставени извън фокуса на общественото внимание.
Моделите на религиозно обучение на развитите демокрации са предмет на отделно изследване, чийто обем значително би разширил настоящия текст, а положителното у тях е зачитането и уважаването на религиозния плурализъм. Законите, регулиращи тези въпроси в България също задават рамки, в които религиите би следвало да бъдат равнопоставено представени в учебните програми, като тяхната специфика се разглежда в исторически, философски и културен аспект. Внесените по-късно допълнения към тази рамка са реверанс към определеното в Конституцията и ЗВ като “традиционно” за България вероизповедание и към втората по големина религия у нас. В този смисъл, България отново е поставена пред избор: зачитане и уважаване на религиозния плурализъм и свободи или “привилегироване на едно религиозно изповедание за сметка на останалите”. Кой избор ще направим? Надявам се, че това ще бъде изборът, потвърждаващ секуларния характер на българската държава. Изборът, който ще затвърди свободата и равноправието на различните религии у нас.
------

Малкъм Д. Евънс (род. 1959 г.) е професор по международно право към университета в Бристол, катедра Социални науки. Завършва право в колежа “Regent's Park” в Оксфорд. Професор Евънс работи за Организацията са сътрудничество и сигурност в Европа по въпроси за свободата на религията. Член е на International Longshoremen’s Association Human Rights law and Practice Committee и на управителния орган на Асоциацията за предпазване от мъчения.

Да спасим Иракли: морал ИЛИ (българско) право

Подхождам към темата за еко-протестите в страната, тяхната законност и правото на полицията да задържа протестиращите, непрофесионално. Като "средно-статистически" гражданин, който обича природата, пътувал е много и цени красотата й. Пак от чисто гражданска позиция съм прочел и слушал много коментари и разяснения по всичките медии, дискутиращи темата. Гражданската ми позиция е: подкрепям напълно протестите; не одобрявам задържането на протестиращите природозащитници; настоявам да се спре влиянието на обръча от фирми, посягащи към най-красивите кътчета от България - нейните планини и черноморската й ивица.

Иракли е едно от местата, застрашено от застрояване, ако не бъде обявено за защитена зона, включена в еворпейската мрежа Натура 2000. Бил съм там. Видял съм протестиращите. Ходил съм и аз да протестирам. Видял съм и другата страна - т. нар. собственици на земи в региона. Казвам "така наречени" защото съм видял и огромните билбордове "продавам земя"...

Какво толкова, би казал някой. Много! Иракли е само едно от местата. То е емблематично, защото от него започнаха протестите. Колко ценно е от биологична гледна точка, ще кажат професионалистите. Аз им се доверявам. Аз мога да коментирам прочетеното от мен по въпроса и личната ми гражданска позиция.

Иракли е местност с богато историческо минало. Най-старите сведения за региона са от VII век и в тях село Емона, намиращо се в териториите на Иракли-Емине се описва като град. През следващите векове (VIII-XIV) емонското пристанище е било добре известно на мореплавателите, а карти на местността от по-късния период до към XVII век изобразяват нос Емине. Емона е имала крепост, многократно атакувана от завоеватели. Сред тях е и граф Амедей Савойски, завладял крепостта, но прогонен от местните жители, вдигнали се на възстание само след няколко месеца. Османското владичество бележи началото на упадъка на региона, а крепостта, с течение на времето се срутва. По-късно, в годините на бурен икономически растеж, Емона остава в страни, заради трудно достъпното си пристанище. Това обаче най-вероятно съхранява природните забележителности в региона. В последните хроники Емона се описва като градче, а по-късно като село с около 1000 къщи.

Сред най-впечатлаващите за мен природни феномени са щъркелите, които всяка есен се събират с хиляди над селото и кръжат с часове. Повеят от крилата им буквално може да се долови в тихите утрини, а плясъкът, който птиците издават летейки, сякаш успокоява слуха.

Сега спорът около Иракли е дали да бъде разрешено строителството върху хиляда декара. Строеж на ваканционно селище. (За сравнение: тези 1000 декара стигат за изграждането на 1000 къщи, с по един декар двор. Колкото са били къщите в селото, описани в една от последните хроники). За мен, като гражданин, само историята на местността е напълно достатъчна да се съглася, че защитата й е необходима. Позната ни е алтернативата на големите курорти по Черноморието и можем да направим сравнение. Не бива да допускаме нейното слънчевбрягизиране.

Има и друго обаче. Не само древната история на местността Иракли-Емине е интересна. Любопитна е и новата. Особено в контекста на еко-протестите.

По данни от медиите, част от земите, влизащи в границите на инвестиционните намерения, са бивши земеделски земи, върнати на собствениците им само с обстоятелствени проверки, без други документи и са вкарани в регулация с мотив, да се задоволят жилишните нужди на селото. Въпреки засиления обществен интерес, нито една от заинтересованите страни не е предоставила информация за земите, част от които са били общински, и върху които инвеститорите планират строежи. Около тези земи е спорът за Иракли-Емине. Така започва надлъгването. Без оглед на поетите от България агнажименти по глава "Околна среда" от пред-присъединителните преговори, без да се вземат предвид законите на страната, без да се вземат предвид изискванията на мрежата "Натура 2000", Общинският съвет в Несебър нехае и не желае да направи необходимото за защита на околната среда. В одобрения устройствен план плътността на застрояване постепенно се увеличава. Няма данни, а и инвеститорите не са отговорили дали са направени задължителните оценки за въздействие върху околната среда, в които да е отчетен и кумулативния ефект от всички по-малки парцели. Това, че зоната е потенциално защитена и влиза в мрежата "Натура 2000", поставя сериозни изисквания към евентуалните строителни дейности в региона, което от своя страна, трябва да бъде отчетено при издаване на въпросните оценки.

Министър Чакъров (МОСВ) не дава мотивирано обяснение защо, след като през 2006 г. налага мораториум върху строежи в региона, най-общо казано, с цел защита на потенциално защитени зони, по-кьсно, със сходна заповед, през август тази година, той изважда от мораториума 145 имота, на площ 1123,452 декара, с което на практика дава възможност за започване на строителни дейности в региона.

Така, по болезнено позната схема, породена от симбиозата между власт и "бизнес", с лека ръка се създават условия за унищожаване на поредното "неусвоено" и "необлагородено" кътче от Черноморието, с което то е застрашено от бетониране и циментиране.

Срещу това, по мое разбиране, протестират природозащитниците. Протестът им е една необходима гражданска инициатива, във време, когато никакви законови средства не са в състояние да извадят на яве истината за тези хиляда декара, истината за всичките механизми, които създават корупционна среда и хвърлят сянка на недоверие върху държавните и общински институции. Порочни взаимоотношения, на основата на личния интерес и келепир, които деморализират и демотивират българина. Тези протести създават Гражданското общество в България и изострят нетърпимостта ни към потенциално или откровено престъпни практики.

Думата ми е за морала и правото (по български). Ако моралът е сборът от схващания, като тези за добро, зло, съвест, чест, правилно и грешно, то Законът служи да приложи моралните норми. Ако психическата принуда, породена от негативното отношение на обществото е недостатъчна, както в случая, тогава на помощ би трябвало да се притече Законът.

Храненето изглежда е в основата на ценностната система на много българи. Условно можем да обособим няколко групи. Едни си седят в къщи, ядат, пият и плюят по всичко и всички. Други, напълно неинициативни, вечно се оплакват, че няма какво да ядат, но не се опитват да променят нещата. Третата група е най-опасната. Тази на мутрите. Те, ненаяли се, направиха каквото можаха в градовете и сега ненаситно посягат към планините и черноморското крайбрежие. Средствата за тях не са важни, ако целта ще бъде постигната. Тях българските закони очевидно не ги ловят.

Протестът на еко-активистите е в основата си морален. Той е в защита на законността. Той е израз на негативното отношение на обществото към описаните по-горе порочни механизми. Някои от протестите не бяха предварително съгласувани със софийска община. „Незаконни са!” – викнаха някои по медиите. Може и да са незаконни (по българските закони), но са МОРАЛНИ.

Пред българското право, такова, каквото го наблюдаваме 18 години, аз предпочитам моралния протест на природозащитниците. Това е мой съзнателен избор, израз на гражданската ми позиция по тези въпроси.

След последния (напълно законен) протест, шествието, организирано на 12-ти септември, в деня, преди заседанието на Националния съвет по биологичното разнообразие (НСБР), електронните медии си свършиха работата добре. Отразиха го обективно. Нямаше как да е иначе, след като хората пееха от прозорците заедно с протестиращите. НСБР прие 27 от общо 29 предложени зони за включване в програмата "Натура 2000" и отхвърли предложението на Дъжавната агенция по горите за почти двойно орязване.

Моралът възтържествува. За сега.

Асен Генов

БЕРМУДСКИЯТ ТРИЪГЪЛНИК - БПЦ, СЪД, ЗАКОН

Законът за вероизповеданията няма адекватни механизми за регистрация на множество автономни юридически лица с еднаква верска основа и духовна практика, създадени от последователите на дадена религия. Той не отговаря ясно и на въпроси, свързани със съществуването на юридически лица на вероизповедания, които нямат централно ръководство, а са по-скоро организирани на локален принцип. Законът за вероизповеданията не е достатъчно ясен в случаите, когато дадено вероизповедание или група негови последователи, желаят да се разделят и да регистрират за целите и нуждите си отделно юридическо лице. Той е непълен и по отношение на това, как две и повече юридически лица на вероизповедания могат да се слеят и обединят.

Какви са практическите резултати от подобна неяснота, заложена от авторите на този нормативен акт? Ще припомня няколко открояващи се случаи:

Групата, станала популярна като “алтернативния Синод на Инокентий” беше насилствено изведена от ръководените от тях храмове, при което прокуратурата и полицията се позоваха на Закона за вероизповеданията.

Отец Любомир от Варна, след конфликт с варненския митрополит Кирил, е принуден да поиска регистрация на вероизповедание по Закона за вероизповеданията. Съдът отказа заради това, че вероизповеданието е източноправославно.

Отказва се регистрация и на юридическо лице на православно вероизповедание, представлявано от отец Христофор Събев.

Съществуват и други подобни примери.

Въображаемата необходимост от регистрация на юридически лица на вероизповеданията е обвързана и с мъглявите, неясни и недостатъчни определения, дадени от Закона, на понятията “вероизповедание”, “религиозна общност” и “религиозна институция”. Липсата на яснота на тези основни понятия, както и на ясно изразени, формулирани и гарантирани права на група вярващи, принадлежащи към някоя религия, да практикуват и публично да изразяват своята вяра, без за целта да са формално обособени и вписани в даден съдебен регистър, води до погрешната интерпретация за почти неизбежна необходимост от регистрация в Софийски градски съд, по силата на Закона за вероизповеданията.

Защо в споменатите по-горе случаи се отказва регистрация?

Заради философията на самия закон. Законът бе създаден с идеята да помогне за възстановяване със сила “единството в БПЦ и да се спре разкола”. Текстовете, даващи основание на съд, прокуратура и полиция да действат по този начин са:

Чл. 10. (1) Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие.
То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправ-ляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски.
(2) Българската православна църква е юридическо лице.
Устройството и управлението й се определят в нейния устав.
По отношение на имуществата законът казва следното:
§ 3. Лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество.

Очевидно, с тези текстове авторите на закона имат идея да сложат точка на спора вътре в БПЦ, което представлява намеса на държавата във вътрешните дела на едно вероизповедание. В резултат редица опити на група последователи на някое вероизповедание да регистрират за нуждите си отделно юридическо лице бива осуетен от Софийския градски съд, който отказва да впише организацията в регистрите. Понякога това се случва въпреки становището на Дирекция “Вероизповедания”, ако то изобщо бъде поискано, че няма основания за отказ, произтичащи от Закона за вероизповеданията и Конституцията. Убеден съм, че това се случва с цел да не бъде създаден прецедент, който да помогне на всички желаещи да получат регистрация по този начин.

Какво всъщност се крие зад подобни действия? От приведените по-горе примери от живота на Българската православна църква разбираме, че има тенденция несъгласните със съществуващата уредба вътре в православното вероизповедание да потърсят друга форма на правна легитимация, опитвайки се да регистрират отделни юридически лица на религиозната общност, към която принадлежат. Тези юридически лица биха имали православен характер. Това очевидно е неприемливо за държавата, която явно предпочита по-малко на брой “хомогенни” вероизповедания, както и за висшия клир на БПЦ, за който изглежда е нормално вътрешен организационен спор да бъде решен със силовите механизми на изпълнителната власт.

Очевидно, бащите на действащия Закон за вероизповеданията, в опита си да се създадат правни гаранции (от страна на държавата) за защита на едно вероизповедание и неговата т. нар. цялост, създадоха от трите фактора - Закон за вероизповеданията, съд и Българска православна църква - триъгълник, който не без основание може да бъде наречен Бермудски. Това е Бермудският триъгълник, в който потъва правото на свободен избор и практикуване на религия - едно от фундаменталните човешки права. Триъгълникът, в който потъва принципът на правото и здравата логика.

Всички идеи и опити Законът за вероизповеданията да бъде изменен, с цел да бъде направен още по-рестриктивен, единствено задълбочават проблема и намаляват шансовете съвременните демократични принципи и ценности да бъдат приложени и в сферата на свободата на религията в България.

Подобни проблеми, които не могат да бъдат разрешени с вътрешно-правните механизми, именно поради силната им обвързаност с волята на държавната власт, някои политици и част от духовенството, което препятства безпристрастното прилагане на Закона за вероизповеданията, ще доведат до осъдителни присъди срещу България в Страсбург.
Това няма да е изненада. Лошото обаче е, че отговорността за нанесените финансови и други щети от подобни присъди не е персонална, а обезщетенията ще се плащат от данъкоплатеца и изборния електорат.

"Техният" Иракли

Иракли има интересна, но противоречива съвременна история. Характерно за региона е надбягването на общинския съвет в Несебър и държавата с времето, а вероятно и със законите и европейските стандарти. Не дълго преди да се заговори за главата „Околна среда” от присъединителните преговори на България и Европейския съюз, започват да се издават задължителните оценки за въздействие върху околната среда (ОВОС), с които се променят съществено характеристиките на одобрения по-рано от общинския съвет устройствен план за строеж в региона. Първоначално планът е бил 20% , но след издадените ОВОС застрояването се увеличава на 30%...

Най-странно в новата история на Иракли е опитът на месните органи на властта, подкрепен в голяма степен от правителството (чрез Министерството на околната среда и водите) да "пропусне" някакви си 1000 декара (750 край плажа и близо 250 до селото), разрешавайки строеж на ваканционно селище, независимо от протестите, свързани със заплахите за природата на това красиво кътче от българското Черноморие и сериозните основания за съмнения в законността на действията на инвеститорите и органите на властта. До момента, въпреки почти нелегалния характер на всички процедури, малкото ясни неща, свързани с промяната на статута на земеделските земи, характеристиките на инвестиционните намерения в региона, етапът, на който се намират законовите процедури по евентуалното започване на строежи на Иракли и вандалското унищожаване на дървесната растителност по устието на река Вая, вливаща се в морето, дават сериозни основания за съмнения в законосъобразността на строежите и за възможните негативни ефекти върху био-разнообразието и равновесието в местността. Министерството очевидно нехае по този въпрос. Важно в случая изглежда да се разреши строежът на всяка цена, сякаш изтича някакъв срок, след който процедурата не би била толкова лесна и сигурна.
Регионът Иракли-Емине, също така, влиза в териториите, включени в мрежата „Натура 2000”, която защитава някои уникални местообитания. Тази мрежа регулира дейностите в регионите, които са включени в нея, с цел да защити застрашени животински и растителни видове.

Междувременно, правителството налага мораториум върху строителството в региона. Срокът изтича на 4 август тази година. Под силен натиск на еко-активистите, правителството удължава срока на мораториума с една година, до влизането на мрежата „Натура 2000” в сила, но услужливо изключва спорните 1000 декара, с което дава възможност да започне бетонирането на едно от последните зелени кътчета по българското Черноморие.

Нищо за сега не попречи на общинарите от Несебър и на еко-министъра Джевдет Чакъров да си затворят очите пред не съвсем коректно спазените процедури и по всяка вероятност и тук, както в почти всички области на обществения живот в страната ни, ще станем свидетели на това, как финансовите интереси, съмнителните сделки и взаимоотношения надделяват над обществените интереси, морала, законите и здравия разум.

Очевидно, както казах, е усилието на местната власт и Министерството на околната среда и водите да оставят вратички, преди влизането в сила на програмата „Натура 2000” за т. нар. швейцарски инвеститор и да му дадат възможност да изгради в региона планираното ваканционно селище, без оглед на това до колко екологичен е този проект. А след това? След това – и потоп!

От всички нас зависи дали ще успеем да запазим този прекрасен кът от българското Черноморие, наред със Странджа и други забележителности, и да не допуснем „слънчевбрягизирането” на поредния къс девствена природа.

Да спасим Иракли!