AdSense Top

вторник, 31 март 2009 г.

Нарушен ли е светският характер на държавата от кръста на герба?

Това е въпрос, който пловдивския митрополит Николай задава в свое писмо до просветния министър, заради предложения от министерството законопроект за образованието, съдържащ една доста спорна разпоредба: "Чл. 161 (3) 6: да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания". Дали кръстът в герба нарушава светския характер на държавата? Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. Има си специалисти по хералдика, историци, адвокати и други, които те ще отговорят по-добре...

За мен, притеснителното е друго! Апелите за "съхраняване на традициите", "защита на морала" и "грижа за духовното образование" на българските деца и ученици, провокирани от предложената ограничителна клауза в проектозакона, са притеснителни именно заради внушението, че забраната само на православните религиозни символи е заплаха за демокрацията, излагаща децата на опасността да паднат жертва на "дявола-човекоубиец". Склонен съм да се съглася с опасенията, изразени в писмото, по отношение на това, че не е добре и е недомократично да принудим някого да изостави собствените си религиозни символи, но няма да се съглася ако подобни опасения се изразяват, преследвайки една друга цел - налагане на определена религиозна доктрина.

Логиката на демократичното общество е именно в ненарушаване на фундаменталните права на човека, в това число и правото да избереш, практикуваш и проповядваш своята религия. Едностранчивото ограничаване на религиозните символи в училищата с обтекаеми и мъгляви формулировки за "натрапчивост и агресивност", позволяващи носенето на малки кръстчета например, но забраняващи забрадките, е лицемерие и дискриминация. За мен например, като вегетарианец по религиозно-философски убеждения, показването на заколенията на Коледа, Гергьовден или по време на мюсюлманските празници, е многократно по-агресивно и ужасно натрапчиво, от колкото да видя някоя жена или момиче в пъстра носия, с шалвари и забрадка. Религиозните песнопения, излъчвани нон-стоп по радио и телевизия, дойде ли време за същите (и други подобни) празници, е многократно по-натрапчиво и агресивно преживяване за мен, от "ислямизиращата и радикална" забрадка на някоя мюсюлманка. Пълната забрана на всякакви религиозни символи, от друга страна, би била не по-малко дискриминационна към всички вярващи, независимо от вероизповеданието им. Не е ли по-логично е да запазим статуквото - да може всеки, според убежденията си, в някакви допустими норми, да упражнява и изразява религията си, както и да възпитава децата си в съответствие с това? Не мисля, че формулировки, като "[ученикът е задължен] да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания" са достатъчно ясни обаче, за да заложат рамката на "допустимост" по отношение на религиозните символи в училищата, защото практикуването на някои религии е въпрос на ежедневие и начин на живот, включващ определени символи, дори и стил на обличане, та даже и фризиране. Това може да е нехарактерно за някои религии, но е част от ежедневието за други. Как ще отсъдим кое е натрапчиво и агресивно спрямо нас и кое не е, без да сме агресивни и натрапчиви към изповядващите дадена религия? Ще стигнем ли например до там да се опитваме да забраним на жените на индусите да ходят с характерните си облекла (сари), да посипват пътя на разресаните си по средата коси с червено и да слагат червени точки на челата си, защото това ни изглежда натрапчиво и агресивно за западния ни стил на живот, не разбирайки техните традиции, обичаи, ритуали, ценности и стил?

Митрополит Николай изразява и загриженост колко лошо е, че просветното министерство не занесло на крака проектозакона в Светия синод на БПЦ, по примера на Народното събрание, което изпраща там "всеки законопроект, който в някаква степен касае живота на БПЦ или въпроси от духовно, етично, морално и общонационално значение"... Не, Ваше Високо Преосвещенство, това не е притеснително! Притеснително е, че НС, МОН и всяка друга ангажирана институция не изпраща законопроекти с подобно значение до всички останали, съществуващи и регистрирани в страната ни вероизповедания, демонстрирайки по този начин очевидни предпочитания към едно, за сметка на всички останали. И няма как да е иначе, при съществуващия в момента Закон за вероизповеданията, чиято философия е дискриминационна и ограничителна, а преамбюлът му, дословно преписан от руския, изразява същите предпочитания. Притеснително е, Ваше Високо Преосвещенство, съществуването на разпоредби (да речем, в закона за Държавния протокол), регламентиращи участието на точно определени свещенослужители в публични държавни церемонии, което е в противоречие с принципите на светската демократична държава и е дискриминиращо спрямо останалите.

Лошо е, според писмото на митрополит Николай и това, че създаденият от МОН Обществен съвет се опитал да лансира "нов модел на образование" и "да убеди обществото, че за децата ни ще е по-полезно от най-ранна възраст да учат за всички религии накуп". БПЦ, от своя страна, предлага "концепция, изработена с помощта на специалисти по педагогика, съобразена с българското и европейското законодателство и практика" и "за сетен път предложи предметът религия да заеме подобаващо място в учебния план. Но като съхрани на всяка цена традицията - да има съобразяване с основните религиозни общности в страната, т.е. с ценностите и вярата на целокупния български народ". Няма да коментираме до колко "съобразяването с основните религиозни общности в страната" не противоречи на европейското законодателство, поне по начина, предложен в концепцията на БПЦ (за изучаване на "Религия Православие" и "Религия Ислям"), нито пък ще задълбаваме в проблема с "ценностите и вярата на целокупния български народ". Няма как да не споменем обаче двойния аршин на подобни твърдения. От една страна, в писмото се изразява се загриженост за демократичните ценности, една от които е защитата на основните права на човека, а от друга, под предлог "опазване на традициите", се предлага налагане на две религиозни доктрини на деца, които не са на възраст да правят съзнателен избор на нещо толкова важно и лично, като приемането да дадена религия.

Лицемерно звучи и загрижеността за правото на "открито изповядване на вярата", при условие, че изразителите на тази грижа не биха имали нищо против забраната за носене на религиозни символи да е едностранна, т.е. да обхваща само "скандалните" забрадки.

Притеснително и неприемливо е "духовно-нравственото възпитание на децата и грижа за тяхното вечно спасение" да се обвързва с една единствена доктрина. Това със сигурност ще наруши светския характер на държавата и ще накърни фундаменталното право на свобода на религията и убежденията.

Обвързването на възможността децата да получат "духовен критерий, вътрешна свобода и сила да се ориентират в толкова противоречивия и объркващ съвременен свят" с една единствена религия е недемократично и в противоречие със секуларния характер на държавата. Демагогия е да се правят внушения за опасност за традициите, културното и духовно наследство на страната ни, защото дискусията за религиозните символи в училищата на България през 21 век няма пряко отношение към историческите личности, споменати в писмото, още повече, в контекста на предполагаемата сфера на действие на предлаганата забрана върху религиозните символи, с които те са изобразени.

Демагогски звучи и загрижеността, изразена в писмото: "В този законопроект връх в потъпкването на конституционните права на българските граждани е предвижданата забрана децата да носят религиозни символи в училище... Или го смущава откритото изповядване на вярата?.." Казвам това, защото именно тези, които се възползваха по неконституционен и недемократичен начин от пристрастността на Закона за вероизповеданията и нищо незначещите констативни текстове в Конституцията за "традиционната и историческа роля" на едно или друго вероизповедание (в резултат н а което имаме осъдителна присъда срещу България в Страсбург), сега се обявяват в защита на демократичните ценности и конституционните права на гражданите.

Сравнението на предмет Религия с другите преподавани предмети е неуместно. Да, вероятно 1 или 2 часа по биология или история не правят образованието биологическо или историческо, но тези часове се базират на общоприети факти, за които се предполага, че са установени по общоприет научен метод. Факти, които никой не оспорва съществено. Те не се основават на нещо толкова лично и интимно, като вярата и упованието в Бог. Не така стоят нещата с 1 или 2 часа религия в държавните училища, преподавана през призмата на конкретни религиозни убеждения. Същите тези 1 или 2 часа могат да станат причина за дълбок конфликт, източник на дискриминация и религиозно неравноправие. Именно по тази причина подобни сравнения са несъстоятелни, тенденциозни и демагогски.

Един от съществените проблеми и източник на противоречия по темата "За или против религия в училищата" е въпросът, зададен в писмото: "законно ли би било завършилите богословие православни духовници, които са равноправни български граждани и данъкоплатци и имат издадена от МОН диплома за педагогическа правоспособност, да не могат да преподават в българското училище поради факта, че носят расо? Какво, ако не безогледна дискриминация би било това?.." Именно в това е един от големите проблеми. От една страна, държавата се стреми да се определи и покаже като светска, от друга, далеч не всичко е направено за да бъде гарантиран секуларитетът й. Основното висше учебно заведение у нас поддържа факултет, преподаващ едно от вероизповеданията в страната (пък било то и най-многобройното и едно от традиционните). Привилегия, която не е дадена на никое от другите вероизповедания, които, ако изобщо имат висши училища, ги поддържат за собствена сметка. Е, наистина, в резултат на това, всяка година Софийският университет създава много "православни духовници-педагози", които се сблъскват с избора да упражняват професията си или да излязат на свободния пазар на работна ръка. Дискриминационно спрямо всички вярващи и атеисти и техните деца би било държавата да се грижи едностранно само за православните духовници-педагози и да им гарантира работа, създавайки предмет по тяхната религия в училищата, без оглед на това колко деца (и техните родители) реално биха искали да изучават точно тази доктрина, а останалите вероизповедания през призмата на религиозните убеждения на преподавателите. Това би дискриминирало всички останали религии, които са лишени от привилегията техни свещеници да се подготвят в поддържани от държавата висши учебни заведения и държавата да се грижи за създаване на работни места и за тях.

Именно по тези, а вероятно и по много други подобни причини, пълната забрана на всякакви религиозни символи в училищата или частичната им забрана с половинчати и лицемерни мерки, целящи ограничаване на правата на едни вярващи за сметка на други не разрешава проблема, а го задълбочава.

Писмо, като коментираното от мен, би имало смисъл само ако авторът му еднакво пламенно защитава правата на всички вярващи и атеисти, без оглед на тяхната вяра или липсата на такава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар