AdSense Top

вторник, 25 октомври 2016 г.

Безсмислената предизборна кампания

Майката и бащата на нацията...

Голямо объркване настана. 

Едно квадратче за малко да свали кабинета при едни избори за институция, определяна от премиера като безсилна и неспособна да гарантира ориентацията на България като член на Европейския съюз и НАТО. Квадратчето е в бюлетината и съдържа възможността да гласувате срещу всички – опцията “Не подкрепям никого”. Отношението на лидера на управляващата партия, а и абсолютно неизбираемият извън ортодоксалните електорални среди негов кандидат, само засилва усещането, че кампанията е предопределена, безсмислена и предрешена. Кампания, в която конкретното име на този, който ще бъде избран е без значение. Думите, с които премиерът в типичен за него стил, урони престижа на президента, още преди да е избран, са показателни за отношението му към тази институция:
“...Освен това да се говорят глупости от типа, че президентската институция е гарант за европейското ни и атлантическо развитие, това здравият разум не може да го допусне. Имали сме години, когато президентската институция е правила точно обратното. Гарант за евроатлантическата ориентация на България е ГЕРБ и ние сме го доказали години наред… С какво може една президентска институция да изкълчи или да обърне направлението на държавата? Посланик ли може да назначи без решение на външния министър и на кабинета? Какво може? Въоръжените сили да тръгнат в друга посока? Или да не усвояваме европейски фондове и да не строиме всеки ден?..”
Каза ги пред журналисти и ги публикува в YouTube канала си на на 21 май тази година. Това е част от отношението на лидера на най-голямата засега политическа партия, което пряко рефлектира върху качеството на предизборния дебат. Борисов в прав текст се опитва да обезличи, обезсили и обезсмисли президентската институция.

Вторият удар върху качеството на предизборния дебат, а от там и върху възможността да изберем най-подходящия за “Дондуков” №2, е ударът върху идеята за предизборното състезание като основа на информирания избор. В същото видео от месец май премиерът и лидер на ГЕРБ казва:
“От уважение към вас спрях да говоря. Аз за президентски избори много ясно съм казал, че след юни, юли… нататъка ще говорим. Те ме принуждават всеки ден да говоря на тема, която не е на дневен ред…”
Не е на дневен ред, твърди той и няма сила в света, която да накара твърдия му електорат да се замисли и да вникне в смисъла на това, кандидатът за държавен глава да бъде представен на избирателите си достатъчно добре, за да направят информиран избор. Две са посланията му: президентът е безсилна институция и няма никакъв смисъл от кампании, в които да се опитаме да подредим кандидатите по качества и способности, в резултат на което един от тях да стане петият президент на България. Подозирам, че ако за Борисов няма значение дали Митьо Пищова, Радо Шишарката или Цецка Цачева е президент, има поне още 5 милиона граждани, на които, за разлика от него, им пука. Има поне още 5 милиона граждани, които вярват, че президентът може с позициите си да подкрепя и работи за евроатлантическа ориентация на България.

Ще опростя още повече – ако личността на президента не е важна, ако институцията е безсилна и ако всичко зависи само и единствено от партията на премиера, защо тогава ГЕРБ изобщо издигнаха кандидат за президент? Защо не ни спестиха обясненията, че “всички сме били БКП”. Защо издига кандидатура, която счита, че човешките права са второстепенни, както твърди Цачева:
“Подкрепям действията на институциите, защото преди всичко е националният интерес, а не правата на човека…”
Тези думи са силно притеснителни, защото националният интерес е приравнен с “интереса” на институциите, а тяхната дейност е функция на предлаганите от партиите политики. Тоест, логиката на издигнатия от Борисов кандидат е, че политическите интереси на мнозинството са над индивидуалните права на човека и гражданските свободи – а това е типичен болшевизъм. Логиката на подмяна на обществения интерес с обслужване на интереса на партийните върхушки фактически отклонява България от нейната евроатлантическа ориентация и я отдалечава от това, което една правова държава трябва да бъде. Тази логика защитава интересите на системните партии, а резултатът от това разбиране води до изграждането на паралелна репресивна инфраструктура, която преодолява правовата държава във вреда на гражданските права и свободи.

Всичко това, а то далеч не е всичко, доказва абсолютната необходимост от адекватни предизборни дебати, които да докажат смисъла на демокрацията като състезание на идеи. Водеща политическа сила – партия ГЕРБ се отказа от задължението си да комуникира политическите си идеи преди изборите. Най-вероятно обаче ще се наложи да преживеем тяхната реализацията.

Нуждата от предизборен политически дебат или по-скоро липсата му се предпоставя и от медийната среда, която отдавна е отстъпила от ролята си на “куче-пазач” на демократичните ценности. Освен затихващите функции на свободата на словото у нас, сериозен проблем е икономическата зависимост на значителната част от медиите от съмнителни от законова гледна точка финансови схеми. Излишно е да припомням фалита на “банката на мафията”, наричана от политиците и “банка на политбюро”, която дори абсолютно неадекватният главен прокурор нарече “бижу под стъклен похлупак”. Бърз преглед на публикациите по темата ще ни припомни многомилионните кредити, преминали през фирми-пощенски кутии, които са потънали в доказали своята несъстоятелност медии…

Към финансовото извращаване на средствата за масова информация, което ги превръща в обикновени дезинформатори и пропагандни инструменти, можем да добавим и предизборните “платени формати”. За тях фактически плаща данъкоплатецът. Те създават буферна зона на комфорт между кандидатите и лидерите на системните партии и обществото при всеки случай, в който то се опита да защити собствения си интерес срещу олигархичните или чисто криминални интереси на партийните котерии.

Реалният политически дебат, особено в предизборна обстановка, позволява на избирателите да опознаят кандидатите и да изберат най-подходящия за техните политически възгледи. Реалният, извън буферната зона на комфорт, контакт с политическите представители със сигурност намалява щетите от критично ниското доверие в консенсуса между политическите елити у нас. Недоверието в политическата система и неспособността на беззъбата ни правосъдна система да озапти криминалните финансови щения на олигархията, оплела политическото общество в мрежите на икономическите си интереси, отвращава гражданите и засилва тяхното неодобрение.

Разбирането, че “всички са маскари” има своята рационална основа. Стигне ли се до избори, хората, които мислят така, просто отиват “за гъби”. Това не се харесва на политическите елити, защото ниската представителност ги делегитимира. Наложи им се да измислят “задължителното гласуване”, опитвайки се изкуствено да засилят интереса към изборите. Спорът около правото да гласуваме и опитът то да ни бъде вменено като задължение, “роди” идеята за легитимния вот “срещу всички”. Това е опцията “Не подкрепям никого”.

Съществува съществена разлика между “ходенето за гъби” и възможността да гласуваш срещу всички, избирайки тази опция. Ходенето за гъби изглежда по-близо до това, да напишеш послание на бюлетината или да я украсиш с фалически символ, ако бъдеш “принуден” по закон да гласуваш. Квадратчето “Не подкрепям никого” е малко по-различно. То изразява желанието за участие в политическия процес, но и липсата на адекватно представителство в средите на политическите елити на системните партии.

Коментарите за въпросното квадратче “срещу всички” включват и съмнения, че гласуването с “Не подкрепям никого” има скрит, таен мотив – да засили шансовете на водещия кандидат, “преливайки” протестните гласове към него. Това съмнение е основано на хипотетични математически абстракции, при които достатъчно голям процент от гражданите гласуват с “Не подкрепям никого”. При сегашната уредба, която е в процес на експресни промени при извънредни заседания на Народното събрание, процентът гласували с тази опция, необходим да направи например Цачева президент на първи тур е около 40%. Предвижданията са, че тя ще получи около 30% от гласовете на 6 ноември, а Радев се движи около 22% за първия тур. За да сработи хипотезата, при която Цачева или Радев печелят на първи тур, гласувалите с “Не подкрепям никого” трябва да са повече от 40%, което е просто невъзможно по ред социологически причини. Да не говорим, че парламентът най-вероятно ще промени Изборния кодекс така, че гласовете “срещу всички” да се броят. Дори да е имало такъв замисъл – хипотезата е невъзможна, извън романите на нобеловите лауреати…

Ако предлаганите от трима депутати от Реформаторския блог промени оцелеят и на второ четене – хипотезата за скрита помощ отпада изцяло, запазвайки тяснопартийната електорална подкрепа в реалните ѝ стойности.

Връщайки към основната тема, да обобщим – смисълът на предизборните кампании е в това, избирателите да се запознаят с кандидатите за изборната позиция, да добият представа за техните компетенции и политически възгледи и да научат повече за визията им, ако бъдат избрани на дадения пост.

Упоритото нахалство, с което политическите елити на системните партии пренебрегват избирателите си още на първия ден, след обявяване на изборните резултати, води до задълбочаване на кризата с доверието в институциите, увеличава огромния процент негласуващи, които предпочитат да “берат гъби” в изборния ден и, видимо от социологическите прогнози, е на път да създаде трета група – групата на “бялата бюлетина”, на “протестния вот”, “срещу всички” или просто казано – на тези, които ще гласуват с “Не подкрепям никого”.

Предстоящите избори най-вероятно няма да променят нищо съществено. Ще преживеем срама от петия президент, защото той неминуемо ще е срамен. Дясното ще се обезличи още повече, на фона на все по-голямата идейна и функционална близост между БСП, ГЕРБ и ДПС. Самопровъзгласилите се за патриоти ще се прегърнат по средата, между Льо Пен, Фараж и Дугин, добутвайки се взаимно до следващия парламент.

Големият губещ ще остане дясното с все по-малкото политическо представителство и все по-силно асимилирано от популизма, меркантилизма и политическия “сървайвър” опортюнизъм.

Текстът не е оптимистичен, но аз съм песимист за идните години...


Текстът е писан за хартиеното издание на Новини Лондон 
и може да бъде свалено в PDF формат тук


понеделник, 17 октомври 2016 г.

Не подкрепям никого – ден, преди да влезе извънредно в парламента


Понеже от утре, до извънредното заседание на парламента във вторник ще се наслушаме на поредна доза неверни, полуверни или откровено глупави аргументи срещу опцията #НеПодкрепямНикого, ще оборя предварително няколко възможни аргументи:
  1. Методиките за изчисление на резултатите за президентските и парламентарните избори са различни. Те следва да се разглеждат различно; 
  2. Методиката за изчисление на президентските резултати противоречи на Конституцията и дава сериозни основания за съмнения, че работи за статуквото, затова действителните гласове "не подкрепям никого" трябва да участват в броенето на резултатите. Така и съмненията за неконституционност, и съмненията, че работи за статуквото ще бъдат изчистени; 
  3. Аргументът, че процентите за "не подкрепям никого", ако бъдат броени при парламентарните избори, ще повлияят негативно на по-малките партии и ще ги затрудни при преминаването на бариерата от 4% за влизане в НС е валиден, но трябва да бъде разглеждан различно от президентските избори
За да се неутрализира този негативен ефект може да обсъдим радикална промяна в изборната ни система, която, въпреки че няма да бъде приета от политическия консенсус (статукво, естаблишмънт), може да включва:
  • На първо място, партиите ще трябва да се борят за доверието на избирателите си много по-сериозно. Всички, без изключение;
  • Намаляване на прага под 4% (работещи примери по света има); 
  • Изравняване на "тежестта" на всички избирателни райони, така че един мандат да "струва" равен брой гласове във всеки избирателен район; 
  • Единни листи за цялата страна – това ще допринесе допълнително за равната тежест на всеки мандат; 
  • Въвеждане на нулев преференциален праг – това ще засили мажоритарния елемент в партийните листи;
  • Въвеждане на МИР Чужбина.
Възможността да гласуваш с "не подкрепям никого", срещу всички, не е отказ от правото да гласуваш, а е пряко следствие от критично ниското от години насам ниво на доверие в политическата система и институциите в България, сред които са законодателната власт (парламент), изпълнителната власт (правителство) и съдебната власт. Последните 3-4 години разкриха престъпната обвързаност между тези три власти и зависимости между криминалната икономика, олигархията, политическата върхушка и партийните камарили.

Гласът "не подкрепям никой" е глас срещу този порочен модел, който след 2013 г. стана известен като Модела #КОЙ. Това е глас на избиратели, които не са съгласни със сегашното състояние на нещата – похитената от мафията държава и не желаят да участват в настроената изцяло в полза на статуквото политическа и изборна система.

Участието в избори е право по Конституция, а не задължение. Това право включва правото да не гласуваш. "Не подкрепям никой" трябва да остане и да се прецизира.

Текстът е публикуван в колонката ми в Актуално







петък, 14 октомври 2016 г.

Страшното тепърва предстои, или с какво ни засяга Сноудън

Едаурд Сноудън. Всеки е чувал това име, но точно затова трябва да си припомним някои факти, свързани с неговата история, които обясняват и вкарват действията му в контекста на личната свобода и неприкосновеност на всеки един от нас.

Първо, кой е Сноудън? Най-краткият отговор е: изгледайте документалния филм “citizenfour”. Сноудън е бивш служител на Националната агенция за сигурност на САЩ, който проговори за масовото следене и подслушване, осъществявано от тази служба. Една разпространена щега с абревиатурата на агенцията – NSA (National Security Agency), е “No Such Agency”, в превод: няма такава агенция.

Разкритията на Сноудън показват страховитите мащаби на подслушването, организирано от Агенцията по сигурността на САЩ – клетъчните телефони, лаптопи, Facebook, Skype, чат-стаи – виско това е използвано от NSA, за да изгради "модел на живот" на потребителите, представляващ подробен профил на наблюдаваните лица и всички свързани с тях. Броят на хората, които могат да бъдат включени в системата за наблюдение, анализ и профилиране, е потресаващо голям. Един пример само е социалната мрежа Facebook: при 1000 приятели, кръгът на приятелите на вашите приятели нараства до 163,400 души (по модел, разработен от “Гардиън”). Третият кръг – приятелите на приятелите на вашите приятели нараства до 26,699,560 души.

Това означава, че ако един човек от почти 27 милиона души, е общувал с приятел на приятел на Ваш приятел – той може да е Ваш колега, изпил едно кафе с човек, който познава друг човек, чел в Интернет как се прави бомба... Вие ставате обект на профилиране…

Тук ще направя едно отклонение за технологиите и днешния ни живот. Днес, 02 октомври 2016 г., надградих операционната система на телефона си. С новата версия на iOS дойде и приложението (или поне не го бях забелязал досега) “Home”. Програмката Ви позволява да свържете домашните си прибори към телефона и да ги контролирате през Интернет. Признавам, че все още не съм тествал нищо, но един мой познат разработва Интернет дистанционно устройство за бойлери – тръгваш от офиса и включваш бойлера от телефона…

Технологиите навлизат все по-сериозно и завладяващо в живата на всеки един от нас. Все повече информация оставяме след себе си в Мрежата. Това най-често са лични данни, които лесно могат да бъдат събрани от някой, който знае какво прави. Преди време, авторът тези редове бе свидетел на това, как негови колеги бяха в състояние да локализират трол, възхваляващ управляващата партия. Той сипеше обиди и заплахи по адрес на публично лице. Без особени затруднения бяха определени районът, в който живееше този трол, приблизителната локация на местоработата му, доставчика на мобилни телефонни услуги, които той ползваше, пишейки в градския транспорт, докато пътува към офиса и обратно, операционната система на компютъра му, браузера и други подобни данни. Всичко това стана без помощта на специални средства, само благодарение на няколкото написани от въпросния трол коментари под статии в Интернет...

Към това добавете и други данни, които може да бъдат събрани с лекота и без кой знае каква техника и специални средства: географско положение, трафични данни от смартфона и т.н. Вашият профил, изграждан от от службите, нараства много и плашещо. И това далеч не е всичко. Наскоро излезе информация, че хакерите вече са в състояние да разбият защита с лицево разпознаване при някои системи за сигурност, ползвайки Ваш 3D модел, изграден по ваши снимки от социалните мрежи… Излишно да описвам всички рисковете от това, да Ви профилират в толкова точен детайл. Не, защото има какво да криете. Най-вероятно няма, но това позволява злоупотреба с личната Ви неприкосновеност.

Да се върнем на “несъществуващата” агенция от разкритията на Сноудън. Позицията на NSA се свежда до баналното “ако няма какво да криете, няма за какво да се страхувате”. Тази позиция е позната на всяко общество, включително и на нашето. За да разберете мащабите на разкритията на Едуард Сноудън, може да ги съпоставите със скорошния скандал в България, при който Софийски градски съд позволи незаконен достъп на Държавната агенция по национална сигурност до информационните масиви на Министерство на вътрешните работи. Сред системите, до които е имало незаконен продължаващ достъп, са Интегрираната информационна система “Справки” на МВР и Съдебното министерство; Автоматизираната информационна система “Български документи за самоличност”; Централният полицейски регистър; регистърът на лицата с полицейска регистрация; регистърът на лица, установени извършители на престъпления; регистър на лица, обявени за издирване; автоматизираният информационен фонд "Граничен контрол" и др. Става дума за скандала “Червей”, по който няма наказани полицаи и други длъжностни лица от системата, а най-вероятно няма и да има...

На този етап, в резултат на незаконния достъп до информационните масиви на МВР, в нечии ръце незаконно са попаднали, не се съмнявам в това, огромни информационни масиви с личните данни на българските граждани. Мащабите са неясни, щетите – предстоящи и неизбежни. Най-вероятно, през черния пазар на чувствителна информация, особено по отношение на бизнеса и политиката.

За мащабите на дейността на NSA, разкрити от Едуард Сноудън, можем да съдим по собствените му думи до журналиста, пред когото той прави своите разкрития:

“Аз съм старши служител в разузнавателната общност, надявам се, разбираш, че да се свържа с теб е изключително висок риск. До този момент знам, че всяка граница, която пресичаш, всяка покупка, която правиш, всеки телефон, който набираш, всяка мобилна клетка, покрай която преминаваш, приятел, който си записваш, сайт, който посещаваш, тема за имейл, който изпращаш, е в ръцете на система, чийто обсег е безграничен, но сигурността ѝ не е…”

Това са две случки – от САЩ и от България. В САЩ имаме разкрития за чудовищния мащаб на събираната информация, без наше знание и без наше съгласие. Освен това, Подобни технологии и мерки, като разкритите от Едуард Сноудън, се приемат и прилагат в много страни по света. В България става дума за вероятно престъпление, при което лични данни на милиони граждани, събирани в продължение на години, в големия си процент – с помощта на новите технологии, са попаднали в неизвестни ръце.

Житейският опит в България опровергава евентуалната защитна теза, че не трябва да се притесняваме, защото става дума за полицейски служители. У нас имаше много скандали с изтекли записи и досиета, включително и разговори на премиера, които предполагат употреба на специални разузнавателни средства. Всяко самоуспокоение по темата е илюзорно, глупаво и опасно.

Проблем с ченгетата, които злоупотребяват с професионалните си правомощия има не само у нас и далеч не е от скоро. Един от примерите, които могат да бъдат дадени, е от Великобритания през 2009 г. За цялата година има 439 полицаи, които са били санкционирани за посещение на уеб сайтове с порнографско съдържание и други, които са извън служебните им задължения. Но по-интересното е, че мнозина от тях са наказани за това, че ползвали служебни бази данни, за да проверяват лични контакти.

Ако погледнем по-новата история, пак от САЩ, откъдето тръгна този разказ, по данни на разследване на “Асошиейтед Прес” през периода 2013-2015 г. полицейски служители из цялата страна са злоупотребявали с поверителни бази данни, с цел да съберат информация за свои интимни и бизнес партньори, съседи и дори журналисти, които нямат нищо общо с професионалните им задължения. За посочения период са уволнени или са подали оставка 325 служители на реда, а други 250 са получили по-леки дисциплинарни наказания.

Най-новото събитие също е интересно в този контекст. Съвсем наскоро в Швейцария бе проведен референдум, който за първи път позволи на службите да подслушват телефони и да проследяват имейл кореспонденция. Разбира се, очаква се това да става при стриктен регламент, за разследване и предотвратяване на престъпления. 

Добри намерения, както навсякъде по света. Най-вероятно, NSA е създадена също с такива добри намерения. Но разкритията на Сноудън и степента и скоростта, с която технологиите навлизат в живота ни, предполага да не се отнасяме с безразличие към всяка потенциална опасност пред личното ни пространство или заплаха за неприкосновеността на личния ни живот, професионалната, банковата или лекарската тайна. Не мога да завърша оптимистично. 

Опасявам се, че не най-хубавото, а страшното тепърва предстои.

Текстът е писан за хартиеното издание на Новини Лондон