AdSense Top

понеделник, 17 юли 2017 г.

Митът за тайния протокол на Англо-Съветския договор от 1942

След подписването на Англо-съветския пакт през май 1942. © IWM (CH 5712)
Наскоро коментирах голямата пропагандна лъжа за Процентното споразумение, с което Чърчил ни “подарява” на Сталин. Друг мит е, че британският премиер мрази България и той е основният виновник за тежките бомбардировки над София. Историческите факти обаче са доста по-различни. С процентите Чърчил измъква малко влияние от СССР, а съветската военна дипломация, както и личното настояване на Сталин бомбардировките над София да продължат докато се “вразумим”, са от ключово значение.

Трети подобен мит е и лъжата за Тайния протокол към Англо-Съветския договор от 26 май 1942 г.

Усилията на тогавашната съветска военна дипломация, притисната от немското нахлуване и последвалото завладяване на съветски територии, са свързани с подписването Англо-Съветското споразумение. Те имат за цел от една страна да отворят нов фронт и да осигурят военно-временните доставки (програмата “Заем-наем” или ленд-лиз), а от друга – да създадат минимални гаранции за следвоенно партниране. Той така се и казва:

Договор между СССР и Великобритания за съюз във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници в Европа и за сътрудничество и взаимопомощ след войната

Преговори при сключването му или по-скоро опит за изнудване на Великобритания да подпише таен протокол е имало наистина. От страна на Сталин и СССР. За това разказва Елизабет Баркър в книгата си “Британската политика в Югоизточна Европа през Втората световна война” (стр. 129):
“…Що се отнася до Турция, Сталин беше много внимателен; Той не спомена Проливите, но предложи Турция, като част от широкообхватен "таен протокол" за следвоенното европейско споразумение, да получи българската територия на юг от Бургас заедно с Додеканезките острови.” 
(Архив на британското Външно министерство №371/32874 от 16 декември 1941 г. и 5 януари 1942 г.)
Освен това, пише авторката, американският президент Рузвелт още преди изпреварващото нападение на Хитлер над СССР е имал условие към Великобритания “да не влиза в никакви тайни споразумения по отношение на следвоенната реорганизация на Европа, без първо да се консултират с него”. Британският кабинет спазва този принцип и като резултат се стига до блокиране на преговорите по отношение на исканията на Сталин, които той счита за ключово важни. Дори повече, продължава Баркър, британското правителство се надява, че по примера на Чехословакия и Полша, “различните балкански държави ще се комбинират и ще формират сходна система.” В тази връзка авторката посочва, че според Външния министър на Кралството Антъни Идън, още на първия разговор Сталин е изразил интерес към военен съюз между “демократичните страни” след войната и е заявил, че “Съветският съюз няма да има възражения ако определени страни в Европа да се федерират.”

В телеграма на американския посланик Уинант в Лондон (до Държавния секретар от 19 януари 1942 г.) се посочва, че “съгласието на Съединените Щати и Великобритания в дадения момент със съветските териториални претенции… със сигурност ще има лош ефект върху настроенията в малките страни към САЩ и Великобритания и върху тези страни, които се противопоставят на разпространението на болшевизма…” В тази връзка Рузвелт декларира, че “при никакви обстоятелства няма да подпишат какъвто и да е таен договор” (Е. Баркър, стр. 130).

При тези обстоятелства посланик Уинант докладва на Държавния департамент, че Идън предлага един, а Сталин два проекта за договор. В проекта на Идън се казва изрично, че “президентът на Съединените щати и министър-председателят на Обединеното кралство не се стремят към териториално или друго разширяване…”

Във второто съветско проектопредложение по отношение на следвоенната уредба на Европа се казва следното (в чл. 1):

“Двете страни взаимно приемат, че при решаването на следвоенните въпроси, свързани с организацията на мира и сигурността в Европа, ще действат по взаимно съгласие.” 
В същото време Сталин продължава да настоява за определени териториални ангажименти от страна на британското правителство, но не ги получава. Претенциите му са основно свързани с това, Великобритания да признае прибалтийските държави като част от Съветския съюз (Уинант до Държавния секретар, 19 януари 1942 г.) Споменава се, че Сталин се надява, че “Полша, Великобритания и Съветският съюз ще успеят да постигнат съгласие, а съветското предложение е полско-съветската граница да следва “Линията Кързън”.

На 24 май 1942 г., само два дни преди подписването на Англо-Съветския договор, американският посланик във Великобритания Уинант пише до Държавния секретар, че исканията за Полша са оттеглени, а идеята за тайно споразумение е отхвърлена, но Съветите са поискали клауза, според която Великобритания ще признае, че “Русия има специални интереси във Финландия и Румъния”. Според Уинант, Идън се е надявал и тази препратка да отпадне.

В крайна сметка, в своя телеграма от 26 май Уинант информира Държавния секретар на САЩ, че след редакции по текста (езикови, не смислови), предложени от руснаците и приети от британците, се стига до подписване на споразумението същия следобед. То не съдържа никакви секретни клаузи, а текстът му е свободно достъпен и на руски, и на английски.

Да се върнем на пропагандните клишета. Безспорно, описаната история е едно от тях. Тя започва от един шведски вестник, който месец, след подписване на Англо-съветския договор през 1942 г. публикува “хибридната” информация, че споразумението съдържа тайни клаузи, с които “повечето от териториите, граничещи с Русия или са близо до нея, между тях Финландия, известни части от Северна Скандинавия, Чехословакия, Румъния, България и Югославия, се признават за руска сфера на интереси…” Тази измислица медиите днес ще наречат “Подялбата на Европа” и ще я датират три години преди Ялта.

Фейк новината се разпространява през 1942 г. из целия свят. В САЩ (“Чикаго Трибюн” от 24 юни същата година) публикуват без коментар предполагаемите клаузи, а в Австралия – пак по това време, вестниците “Адвокът” и “Икзаминър” публикуват коментари със заглавия “Фалшива нацистка пропаганда” и “Англо-руското споразумение – твърдения за тайни клаузи”. “Адвокът” описва информацията като “измамна германска пропаганда, позоваваща се на източници, вдъхновени от нацистите”. По същото време „Газет дьо Лозан” пише:
“Некадърността, която шведският вестник демонстрира в репортажа си за предполагаемите отстъпки за Русия личи от факта, че материалът отговаря точно на това, което Германия желае да припише на враговете си…”
Нека все пак си дадем сметка, че ехото от залпа на “Аврора” наистина все още не е заглъхнало в нечии глави. По тази причина те са склонни безрезервно и безкритично да приемат всяка измислица по темата. Притеснителна е лекотата, с която различни медии, например сайтът СЕГА от 25 май 2002 г., точно толкова аматьорски си позволяват да публикуват и тиражират неистини.

Поразителен днес е синхронът между нацистката пропаганда по време на войната и днешните СССР-носталгици, отричащи очевидните факти, че Сталин и Съветите се стремят с всички сили да подчинят България и да я поставят в своята сфера на влияние, въпреки усилията на съюзниците Великобритания и САЩ.

За да погледнем на събитията от тези времена и от своята перспектива обаче е нужно днешна Русия, като наследник на СССР, да ни върне плячкосаните като “военни трофеи” след 09 септември 1944 г. български архиви.

---

Използвани материали:

United States Department of State
Foreign relations of the United States diplomatic papers, 1942. Europe Volume III
U.S. Government Printing Office, 1942
Елизабет Баркър, 
 “Британската политика в Югоизточна Европа по време на Втората световна война”, 1976 г.

неделя, 16 юли 2017 г.

Социалистическият реализъм – заръка на Ленин и Сталин

Монумент на болшевика Артем. 1927 г. Автор И. П. Кавалеридзе
В далечната 1925 г., само няколко години след комунистическия преврат, в Русия се формира РАПП – Руска асоциация на пролетарските писатели. На 18 юни същата година Централният комитет на Всесъюзната комунистическа болшевишка партия приема резолюция, с която се определя политическия курс в литературата. Целта на това решение на ЦК е да повлияе на различните “групировки” в писателските среди, установявайки хегемонията на пролетарските писатели. “Визията” на болшевиките включва разбирането, че “ръководството в областта на литературата принадлежи на работническата класа в цялост, с всичките му материални и идеологически ресурси”. Постановлението, озаглавено “За политиката на партията в областта на художествената литература” има за цел да помогне на пролетарските писатели “да си заработят историческото право на хегемония”.

ЦК на ВКП(б) счита – даже посочва това в резолюцията си, че “би било съвършено неправилно да се пренебрегне основният факт в нашия обществен живот, а именно фактът на завоюването на властта от работническата класа и наличието на пролетарска диктатура в страната”.

Стратегията е ясна – преди завземането на властта, пролетарската партия разпалва класова борба и води линия за взривяване на цялото общество, гласи решението на ЦК на компартията. След това, в периода на самата пролетарска диктатура, пред партията на пролетариата стои въпросът как да се разбере със селяните и бавно да ги привлече на своя страна. Комунистическите лидери допускат и възможността за “известно сътрудничество с буржоазията”, докато не я изместят постепенно.

В крайна сметка, целта на ЦК на ВКП(б) през 1925 година е “идеологически да отвоюва от буржоазията техническата и всяка друга интелигенция и да я постави в служба на революцията”.

Така или иначе РАПП изживява времето си и се стига до разпускането ѝ. През 1932 г. Политбюро на ЦК на ВКП(б) приема Постановление (с дата 23 април), озаглавено “За преустройство на литературно-художествените организации”. В него се констатира, че “през последните години на социалистическото строителство е достигнат значителен - както количествен, така и качествен ръст в литературата и изкуството”. Само преди няколко години, приема Политбюро, “в литературата имахме значително влияние на чужди елементи, а кадрите на пролетарската литература бяха все още слаби”…

В решението се констатира, че съществуващите творчески организации са “отеснели и пречат на сериозния размах на художественото творчество”. Възниква “опасност те да се превърнат в средство за култивиране на самоизолация”, граничещо със сектантство. Политбюро е притеснено от факта, че “значителни групи от писатели и художници могат да бъдат откъснати от политическите задачи на съвременността” и разпорежда “ликвидиране на Асоциацията на пролетарските писатели”. По отношение на другите творчески съюзи – музикантски, композиторски, архитектски и др. се предприемат “аналогични промени”.

Преминава се към подготовка на Първия всесъюзен конгрес на писателите в СССР. Организацията се проваля през 1933 и пролетта на 34-та година. През юни едноличен организатор и ръководител на подготовката на Конгреса става Андрей Жданов.

До есента на 1934 г. творците в СССР са се “вдъхновявали” от идеите на “пролетарския реализъм”. Новите обстоятелства и политическа линия, начертана в решението на Политбюро на ЦК на ВКП9б) през 1932 година, поражда необходимост от актуализация на термините. Под ръководството на Сталин се предприема “курс към консолидация на здравите сили в интелектуалните среди”, пише историкът Леонид Максименков.

Малко по-рано, през 1932 г. се ражда терминът “социалистически реализъм”. За негов автор е определян болшевикът журналист и литературовед Иван Михайлович Гронский (1894-1985). Той е работил в изданията “Известия”, “Красная нива” и “Новый мир”. Прекарва 15 години от живота си в Гулаг, след което е реабилитиран в партията, но никога повече не му е позволено да се завърне към творческа дейност.

Концепцията за “социалистическия реализъм” е изцяло готова до провеждането на Първия конгрес на писателите в Съветския съюз (17 август – 1 септември 1934 г.), а определението на термина е включено в Устава на съюза на писателите на СССР и гласи следното:
“Социалистическият реализъм изисква от писателите правдиво, исторически коректно изобразяване на действителността в нейното революционно развитие. Правдивостта и историческата коректност трябва да са съчетани със задачата за идейната преработка и възпитание на трудещите се в духа на социализма.” 
Основите на концепцията за “социалистическия реализъм” са положени още от Владимир Ленин през 1905 г. в неговата статия “Партийната организация и партийната литература”. В нея пролетарският вожд казва:
“Не може да се живее в общество и да сме свободни от обществото. Свободата на буржоазния писател, художник или актриса е единствено маскировка (или лицемерна маскировка) на зависимостта от торбата с парите, от подкупа, от съдържанието. Ние, социалистите, разобличаваме това лицемерие…” 
Само няколко месеца след решението на Компартията да разпусне РАПП, най-общо казано заради неуспеха в налагането на социалистическите идеи и заради разправиите между многото групировки сред писателите, Сталин провежда среща с писатели-комунисти в квартирата на Максим Горки. Тя се състои на 20 октомври 1932 г.

Вождът на народите се кара на събралите се писатели и ги предупреждава, че както те са критикували (“умеехте да биете другите – сега потърпете сами”, казва им Сталин), сега самите те трябва да понесат критика. Йосиф Висарионович посочва като съществен проблем факта, че “морето на безпартийните писатели расте и се множи. Тях никой не ги ръководи…

Сталин посочва задачите на литературния фронт:
“Длъжни сте да създадете единна, сплотена комунистическа фракция, която пред лицето на океана от безпартийни писатели да излезе като единен, сплотен фронт, единен здрав колектив и, заедно с тях, да насочва литературата към тези цели, които си поставя Партията. А целта пред всички нас е една: строителството на социализма…” 
Информирайки ги за организационния комитет за подготовка Първия конгрес на писателите в СССР, Сталин е категоричен: “революционният социалистически реализъм за нашата епоха трябва да бъде главно основно течение в литературата…”

Заповедите на Сталин са продължение и са изцяло в синхрон с идеите на Ленин за пролетарската литература и изкуство:
“Това ще бъде свободна литература, защото тя ще служи не на преситената героиня на скучаещите и страдащи от затлъстяване “горни десетина хиляди”, а на милионите и десетките милиони трудещи се, които съставляват цвета на страната, нейната сила, нейното бъдеще. Това ще бъде свободна литература, оплождаща последното слово на революционната мисъл на човечеството с опита и живата работа на социалистическия пролетариат, създавайки постоянно взаимодействие между опита на миналото (научният социализъм, завършващ развитието на социализма от неговите примитивни, утопични форми) и опита на настоящето (истинската борба на другарите работници).  
На работа, другари!..”  
"Новая Жизнь" №12, 13 ноември 1905 г. 
 Из "Съчинения на В.И. Ленин", 5 изд., том 12 

Цикълът изглежда завършен, а инструкциите на Ленин са претворени в дела, както гласи комунистическия лозунг. Според тези инструкции, изкуствата, в частност, литературата, трябва да се “слеят с движението на истински водещата и до край революционна класа…”

Ако все още не разбирате кое е основното качество на социалистическия реализъм, отговорът се крие в популярната шега:

Соцреализмът е възхвала на началството в достъпна за него форма.

вторник, 11 юли 2017 г.

За Петох*йника в комунистическия царедворчески контекст

Подпаленият кран за демонтажа на Петох*йника
Хайде малко предистория. В края на 70-те, с решение на ЦК на БКП, започва изграждането на паметника „Създатели на българската държава“, известен също като „1300 години България“ в Шумен. За целта се свиква конкурс и, както е известно, той е спечелен от скулптура Крум Дамянов...

Сега се пренасяме в София.

По това време Людмила Живкова вече е тотално превъртяла. Увлича се по някакъв странен модернизиран, приспособен за Запада мистицизъм. Влиянието му може да бъде видяно в странните ѝ идеи и най-вече във визуалните знаци на всичките проекти, инспирирани или одобрени от принцеса Людмила... 

В тази среда твори родната "худежествено-творческа интелигенция", към която принадлежи и авторът на Петох*йника – Старчев... Самият той вероятно е бил много, ама много недоволен от това, че Крум Дамянов – любимецът на Пенчо Кубадински – печели ко̀нкурса в Шумен. 

Стигаме до Недоразумението "681-1944-1981" пред НДК. То е възложено на Старчев без конкурс. Цената му е няколко – ако моите сведения са коректни – пет милиона лева, осигурени от профсъюзите. Издигнат е за няколко месеца и е абсолютна бутафория. 

Това недоразумение е приписвано към брутализма, но не е! Брутализмът (от френски "суров бетон") не предполага авторът му да го "облепи" с гранитни плочи, за да "блести" и наподобява "Планински кристал". Ако беше брутализъм, щеше най-малкото да е оставен на "суров бетон", както стилът изисква... 

Извън всички възможни сравнения с комунистическата символика (на мен лично петох*йникът най-много ми прилича на стилизиран, излизащ от земята "Сърп и чук", но това е друга тема), спиралата, с която защитниците му се заиграват, е отново странност, свързвана с "визиите" на Людмила Живкова. 

Авторът, а и защитниците на Недоразумението пред НДК държат отговор и на този въпрос – чия всъщност е идеята за Петох*йника? На Старчев или на Живкова? Защо е възложен без конкурс и изпълнен мърляшки, за 8 месеца?...

Дължат го и по причина, че за "онова време" се знаеше, че и Живков, Кубадински и принцеса Людмила имаха своите любими придворни автори. Някои от тях са все още сред живите и все така свързани с окултизма и "модернизирания, приспособен за Запада мистицизъм"... 

Та, за да може да оценим Петох*йника пред НДК, художниците, а и архитектите, свидетели на "онова време", трябва най-сетне да си извадят сливите на комфорта от устите и бананите от ушите и да проговорят. Да разкажат всичко за "Онова време". За комисиите, за ролите на придворните художници, за това, как се раздаваха поръчките, как се организираха конкурси, кой какви хонорари получаваше и т.н. и т.п... 

Иначе ще палим и гасим кранове в шизофренно опиянение...


 P.S. И не съм забравил за Войнишкия паметник, сринат от комунистите. Кощунството им е друга историческа несправедливост, която все още не е получила заслужено възмездие.