AdSense Top

понеделник, 17 юли 2017 г.

Митът за тайния протокол на Англо-Съветския договор от 1942

След подписването на Англо-съветския пакт през май 1942. © IWM (CH 5712)
Наскоро коментирах голямата пропагандна лъжа за Процентното споразумение, с което Чърчил ни “подарява” на Сталин. Друг мит е, че британският премиер мрази България и той е основният виновник за тежките бомбардировки над София. Историческите факти обаче са доста по-различни. С процентите Чърчил измъква малко влияние от СССР, а съветската военна дипломация, както и личното настояване на Сталин бомбардировките над София да продължат докато се “вразумим”, са от ключово значение.

Трети подобен мит е и лъжата за Тайния протокол към Англо-Съветския договор от 26 май 1942 г.

Усилията на тогавашната съветска военна дипломация, притисната от немското нахлуване и последвалото завладяване на съветски територии, са свързани с подписването Англо-Съветското споразумение. Те имат за цел от една страна да отворят нов фронт и да осигурят военно-временните доставки (програмата “Заем-наем” или ленд-лиз), а от друга – да създадат минимални гаранции за следвоенно партниране. Той така се и казва:

Договор между СССР и Великобритания за съюз във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници в Европа и за сътрудничество и взаимопомощ след войната

Преговори при сключването му или по-скоро опит за изнудване на Великобритания да подпише таен протокол е имало наистина. От страна на Сталин и СССР. За това разказва Елизабет Баркър в книгата си “Британската политика в Югоизточна Европа през Втората световна война” (стр. 129):
“…Що се отнася до Турция, Сталин беше много внимателен; Той не спомена Проливите, но предложи Турция, като част от широкообхватен "таен протокол" за следвоенното европейско споразумение, да получи българската територия на юг от Бургас заедно с Додеканезките острови.” 
(Архив на британското Външно министерство №371/32874 от 16 декември 1941 г. и 5 януари 1942 г.)
Освен това, пише авторката, американският президент Рузвелт още преди изпреварващото нападение на Хитлер над СССР е имал условие към Великобритания “да не влиза в никакви тайни споразумения по отношение на следвоенната реорганизация на Европа, без първо да се консултират с него”. Британският кабинет спазва този принцип и като резултат се стига до блокиране на преговорите по отношение на исканията на Сталин, които той счита за ключово важни. Дори повече, продължава Баркър, британското правителство се надява, че по примера на Чехословакия и Полша, “различните балкански държави ще се комбинират и ще формират сходна система.” В тази връзка авторката посочва, че според Външния министър на Кралството Антъни Идън, още на първия разговор Сталин е изразил интерес към военен съюз между “демократичните страни” след войната и е заявил, че “Съветският съюз няма да има възражения ако определени страни в Европа да се федерират.”

В телеграма на американския посланик Уинант в Лондон (до Държавния секретар от 19 януари 1942 г.) се посочва, че “съгласието на Съединените Щати и Великобритания в дадения момент със съветските териториални претенции… със сигурност ще има лош ефект върху настроенията в малките страни към САЩ и Великобритания и върху тези страни, които се противопоставят на разпространението на болшевизма…” В тази връзка Рузвелт декларира, че “при никакви обстоятелства няма да подпишат какъвто и да е таен договор” (Е. Баркър, стр. 130).

При тези обстоятелства посланик Уинант докладва на Държавния департамент, че Идън предлага един, а Сталин два проекта за договор. В проекта на Идън се казва изрично, че “президентът на Съединените щати и министър-председателят на Обединеното кралство не се стремят към териториално или друго разширяване…”

Във второто съветско проектопредложение по отношение на следвоенната уредба на Европа се казва следното (в чл. 1):

“Двете страни взаимно приемат, че при решаването на следвоенните въпроси, свързани с организацията на мира и сигурността в Европа, ще действат по взаимно съгласие.” 
В същото време Сталин продължава да настоява за определени териториални ангажименти от страна на британското правителство, но не ги получава. Претенциите му са основно свързани с това, Великобритания да признае прибалтийските държави като част от Съветския съюз (Уинант до Държавния секретар, 19 януари 1942 г.) Споменава се, че Сталин се надява, че “Полша, Великобритания и Съветският съюз ще успеят да постигнат съгласие, а съветското предложение е полско-съветската граница да следва “Линията Кързън”.

На 24 май 1942 г., само два дни преди подписването на Англо-Съветския договор, американският посланик във Великобритания Уинант пише до Държавния секретар, че исканията за Полша са оттеглени, а идеята за тайно споразумение е отхвърлена, но Съветите са поискали клауза, според която Великобритания ще признае, че “Русия има специални интереси във Финландия и Румъния”. Според Уинант, Идън се е надявал и тази препратка да отпадне.

В крайна сметка, в своя телеграма от 26 май Уинант информира Държавния секретар на САЩ, че след редакции по текста (езикови, не смислови), предложени от руснаците и приети от британците, се стига до подписване на споразумението същия следобед. То не съдържа никакви секретни клаузи, а текстът му е свободно достъпен и на руски, и на английски.

Да се върнем на пропагандните клишета. Безспорно, описаната история е едно от тях. Тя започва от един шведски вестник, който месец, след подписване на Англо-съветския договор през 1942 г. публикува “хибридната” информация, че споразумението съдържа тайни клаузи, с които “повечето от териториите, граничещи с Русия или са близо до нея, между тях Финландия, известни части от Северна Скандинавия, Чехословакия, Румъния, България и Югославия, се признават за руска сфера на интереси…” Тази измислица медиите днес ще наречат “Подялбата на Европа” и ще я датират три години преди Ялта.

Фейк новината се разпространява през 1942 г. из целия свят. В САЩ (“Чикаго Трибюн” от 24 юни същата година) публикуват без коментар предполагаемите клаузи, а в Австралия – пак по това време, вестниците “Адвокът” и “Икзаминър” публикуват коментари със заглавия “Фалшива нацистка пропаганда” и “Англо-руското споразумение – твърдения за тайни клаузи”. “Адвокът” описва информацията като “измамна германска пропаганда, позоваваща се на източници, вдъхновени от нацистите”. По същото време „Газет дьо Лозан” пише:
“Некадърността, която шведският вестник демонстрира в репортажа си за предполагаемите отстъпки за Русия личи от факта, че материалът отговаря точно на това, което Германия желае да припише на враговете си…”
Нека все пак си дадем сметка, че ехото от залпа на “Аврора” наистина все още не е заглъхнало в нечии глави. По тази причина те са склонни безрезервно и безкритично да приемат всяка измислица по темата. Притеснителна е лекотата, с която различни медии, например сайтът СЕГА от 25 май 2002 г., точно толкова аматьорски си позволяват да публикуват и тиражират неистини.

Поразителен днес е синхронът между нацистката пропаганда по време на войната и днешните СССР-носталгици, отричащи очевидните факти, че Сталин и Съветите се стремят с всички сили да подчинят България и да я поставят в своята сфера на влияние, въпреки усилията на съюзниците Великобритания и САЩ.

За да погледнем на събитията от тези времена и от своята перспектива обаче е нужно днешна Русия, като наследник на СССР, да ни върне плячкосаните като “военни трофеи” след 09 септември 1944 г. български архиви.

---

Използвани материали:

United States Department of State
Foreign relations of the United States diplomatic papers, 1942. Europe Volume III
U.S. Government Printing Office, 1942
Елизабет Баркър, 
 “Британската политика в Югоизточна Европа по време на Втората световна война”, 1976 г.

неделя, 16 юли 2017 г.

Социалистическият реализъм – заръка на Ленин и Сталин

Монумент на болшевика Артем. 1927 г. Автор И. П. Кавалеридзе
В далечната 1925 г., само няколко години след комунистическия преврат, в Русия се формира РАПП – Руска асоциация на пролетарските писатели. На 18 юни същата година Централният комитет на Всесъюзната комунистическа болшевишка партия приема резолюция, с която се определя политическия курс в литературата. Целта на това решение на ЦК е да повлияе на различните “групировки” в писателските среди, установявайки хегемонията на пролетарските писатели. “Визията” на болшевиките включва разбирането, че “ръководството в областта на литературата принадлежи на работническата класа в цялост, с всичките му материални и идеологически ресурси”. Постановлението, озаглавено “За политиката на партията в областта на художествената литература” има за цел да помогне на пролетарските писатели “да си заработят историческото право на хегемония”.

ЦК на ВКП(б) счита – даже посочва това в резолюцията си, че “би било съвършено неправилно да се пренебрегне основният факт в нашия обществен живот, а именно фактът на завоюването на властта от работническата класа и наличието на пролетарска диктатура в страната”.

Стратегията е ясна – преди завземането на властта, пролетарската партия разпалва класова борба и води линия за взривяване на цялото общество, гласи решението на ЦК на компартията. След това, в периода на самата пролетарска диктатура, пред партията на пролетариата стои въпросът как да се разбере със селяните и бавно да ги привлече на своя страна. Комунистическите лидери допускат и възможността за “известно сътрудничество с буржоазията”, докато не я изместят постепенно.

В крайна сметка, целта на ЦК на ВКП(б) през 1925 година е “идеологически да отвоюва от буржоазията техническата и всяка друга интелигенция и да я постави в служба на революцията”.

Така или иначе РАПП изживява времето си и се стига до разпускането ѝ. През 1932 г. Политбюро на ЦК на ВКП(б) приема Постановление (с дата 23 април), озаглавено “За преустройство на литературно-художествените организации”. В него се констатира, че “през последните години на социалистическото строителство е достигнат значителен - както количествен, така и качествен ръст в литературата и изкуството”. Само преди няколко години, приема Политбюро, “в литературата имахме значително влияние на чужди елементи, а кадрите на пролетарската литература бяха все още слаби”…

В решението се констатира, че съществуващите творчески организации са “отеснели и пречат на сериозния размах на художественото творчество”. Възниква “опасност те да се превърнат в средство за култивиране на самоизолация”, граничещо със сектантство. Политбюро е притеснено от факта, че “значителни групи от писатели и художници могат да бъдат откъснати от политическите задачи на съвременността” и разпорежда “ликвидиране на Асоциацията на пролетарските писатели”. По отношение на другите творчески съюзи – музикантски, композиторски, архитектски и др. се предприемат “аналогични промени”.

Преминава се към подготовка на Първия всесъюзен конгрес на писателите в СССР. Организацията се проваля през 1933 и пролетта на 34-та година. През юни едноличен организатор и ръководител на подготовката на Конгреса става Андрей Жданов.

До есента на 1934 г. творците в СССР са се “вдъхновявали” от идеите на “пролетарския реализъм”. Новите обстоятелства и политическа линия, начертана в решението на Политбюро на ЦК на ВКП9б) през 1932 година, поражда необходимост от актуализация на термините. Под ръководството на Сталин се предприема “курс към консолидация на здравите сили в интелектуалните среди”, пише историкът Леонид Максименков.

Малко по-рано, през 1932 г. се ражда терминът “социалистически реализъм”. За негов автор е определян болшевикът журналист и литературовед Иван Михайлович Гронский (1894-1985). Той е работил в изданията “Известия”, “Красная нива” и “Новый мир”. Прекарва 15 години от живота си в Гулаг, след което е реабилитиран в партията, но никога повече не му е позволено да се завърне към творческа дейност.

Концепцията за “социалистическия реализъм” е изцяло готова до провеждането на Първия конгрес на писателите в Съветския съюз (17 август – 1 септември 1934 г.), а определението на термина е включено в Устава на съюза на писателите на СССР и гласи следното:
“Социалистическият реализъм изисква от писателите правдиво, исторически коректно изобразяване на действителността в нейното революционно развитие. Правдивостта и историческата коректност трябва да са съчетани със задачата за идейната преработка и възпитание на трудещите се в духа на социализма.” 
Основите на концепцията за “социалистическия реализъм” са положени още от Владимир Ленин през 1905 г. в неговата статия “Партийната организация и партийната литература”. В нея пролетарският вожд казва:
“Не може да се живее в общество и да сме свободни от обществото. Свободата на буржоазния писател, художник или актриса е единствено маскировка (или лицемерна маскировка) на зависимостта от торбата с парите, от подкупа, от съдържанието. Ние, социалистите, разобличаваме това лицемерие…” 
Само няколко месеца след решението на Компартията да разпусне РАПП, най-общо казано заради неуспеха в налагането на социалистическите идеи и заради разправиите между многото групировки сред писателите, Сталин провежда среща с писатели-комунисти в квартирата на Максим Горки. Тя се състои на 20 октомври 1932 г.

Вождът на народите се кара на събралите се писатели и ги предупреждава, че както те са критикували (“умеехте да биете другите – сега потърпете сами”, казва им Сталин), сега самите те трябва да понесат критика. Йосиф Висарионович посочва като съществен проблем факта, че “морето на безпартийните писатели расте и се множи. Тях никой не ги ръководи…

Сталин посочва задачите на литературния фронт:
“Длъжни сте да създадете единна, сплотена комунистическа фракция, която пред лицето на океана от безпартийни писатели да излезе като единен, сплотен фронт, единен здрав колектив и, заедно с тях, да насочва литературата към тези цели, които си поставя Партията. А целта пред всички нас е една: строителството на социализма…” 
Информирайки ги за организационния комитет за подготовка Първия конгрес на писателите в СССР, Сталин е категоричен: “революционният социалистически реализъм за нашата епоха трябва да бъде главно основно течение в литературата…”

Заповедите на Сталин са продължение и са изцяло в синхрон с идеите на Ленин за пролетарската литература и изкуство:
“Това ще бъде свободна литература, защото тя ще служи не на преситената героиня на скучаещите и страдащи от затлъстяване “горни десетина хиляди”, а на милионите и десетките милиони трудещи се, които съставляват цвета на страната, нейната сила, нейното бъдеще. Това ще бъде свободна литература, оплождаща последното слово на революционната мисъл на човечеството с опита и живата работа на социалистическия пролетариат, създавайки постоянно взаимодействие между опита на миналото (научният социализъм, завършващ развитието на социализма от неговите примитивни, утопични форми) и опита на настоящето (истинската борба на другарите работници).  
На работа, другари!..”  
"Новая Жизнь" №12, 13 ноември 1905 г. 
 Из "Съчинения на В.И. Ленин", 5 изд., том 12 

Цикълът изглежда завършен, а инструкциите на Ленин са претворени в дела, както гласи комунистическия лозунг. Според тези инструкции, изкуствата, в частност, литературата, трябва да се “слеят с движението на истински водещата и до край революционна класа…”

Ако все още не разбирате кое е основното качество на социалистическия реализъм, отговорът се крие в популярната шега:

Соцреализмът е възхвала на началството в достъпна за него форма.

вторник, 11 юли 2017 г.

За Петох*йника в комунистическия царедворчески контекст

Подпаленият кран за демонтажа на Петох*йника
Хайде малко предистория. В края на 70-те, с решение на ЦК на БКП, започва изграждането на паметника „Създатели на българската държава“, известен също като „1300 години България“ в Шумен. За целта се свиква конкурс и, както е известно, той е спечелен от скулптура Крум Дамянов...

Сега се пренасяме в София.

По това време Людмила Живкова вече е тотално превъртяла. Увлича се по някакъв странен модернизиран, приспособен за Запада мистицизъм. Влиянието му може да бъде видяно в странните ѝ идеи и най-вече във визуалните знаци на всичките проекти, инспирирани или одобрени от принцеса Людмила... 

В тази среда твори родната "худежествено-творческа интелигенция", към която принадлежи и авторът на Петох*йника – Старчев... Самият той вероятно е бил много, ама много недоволен от това, че Крум Дамянов – любимецът на Пенчо Кубадински – печели ко̀нкурса в Шумен. 

Стигаме до Недоразумението "681-1944-1981" пред НДК. То е възложено на Старчев без конкурс. Цената му е няколко – ако моите сведения са коректни – пет милиона лева, осигурени от профсъюзите. Издигнат е за няколко месеца и е абсолютна бутафория. 

Това недоразумение е приписвано към брутализма, но не е! Брутализмът (от френски "суров бетон") не предполага авторът му да го "облепи" с гранитни плочи, за да "блести" и наподобява "Планински кристал". Ако беше брутализъм, щеше най-малкото да е оставен на "суров бетон", както стилът изисква... 

Извън всички възможни сравнения с комунистическата символика (на мен лично петох*йникът най-много ми прилича на стилизиран, излизащ от земята "Сърп и чук", но това е друга тема), спиралата, с която защитниците му се заиграват, е отново странност, свързвана с "визиите" на Людмила Живкова. 

Авторът, а и защитниците на Недоразумението пред НДК държат отговор и на този въпрос – чия всъщност е идеята за Петох*йника? На Старчев или на Живкова? Защо е възложен без конкурс и изпълнен мърляшки, за 8 месеца?...

Дължат го и по причина, че за "онова време" се знаеше, че и Живков, Кубадински и принцеса Людмила имаха своите любими придворни автори. Някои от тях са все още сред живите и все така свързани с окултизма и "модернизирания, приспособен за Запада мистицизъм"... 

Та, за да може да оценим Петох*йника пред НДК, художниците, а и архитектите, свидетели на "онова време", трябва най-сетне да си извадят сливите на комфорта от устите и бананите от ушите и да проговорят. Да разкажат всичко за "Онова време". За комисиите, за ролите на придворните художници, за това, как се раздаваха поръчките, как се организираха конкурси, кой какви хонорари получаваше и т.н. и т.п... 

Иначе ще палим и гасим кранове в шизофренно опиянение...


 P.S. И не съм забравил за Войнишкия паметник, сринат от комунистите. Кощунството им е друга историческа несправедливост, която все още не е получила заслужено възмездие.

петък, 16 юни 2017 г.

Геополитикът Борисов и "ние те обичаме" журналистиката...

Геополитикът Борисов
Борисов се събуди малко преди шест. През отворения прозорец се носеха тихите летни песни на птичките. Магнолията му отдавана бе прецъфтяла и единствената миризма, процеждаща се през комарника, беше цигареният дим на дежурния от НСО. Бойко великодушно им беше разрешил да пушат на смяна. И те са хора. От време на време се изкушаваше да им пусне от онова "домашно" видео, дето го нима с две камери в кабинета си на "Дондуков" №1, ама не беше сигурен дали момчетата нямаше да му се подиграват, когато не са на смяна. Все пак, не е първа младост. Може да не спи с баби, ама си е дядо. А и килцата вече са множко...

Стана. Протегна се. Отиде да се изпикае. "Добре че съм само по слипове. Няма къде да ми сложат микрофона, ако решат пак да ме записват..." — каза си Борисов и се усмихна на продължението на тази мисъл. Застана пред огледалото, почеса се под слиповете, плесна се няколко пъти по корема. "Хубаво, че вкарахме "Тигрите" в елита. С тези килограми не два пъти, а по пет пъти ще трябва да ми преиграва съдията дузпите..." – прокрадна се нотка самокритичност в главата му. По-скоро, запълни липсата на други мисли в момента. "Ще трябва да поръчам един гладиатор и лежанка на Дондуков – нахлу в главата му втората мисъл за деня – само да видя кой кабинет могат да освободят, да ми е наблизо..."

"Днес няма да се бръсна! Репортерките по- ме харесват лъмбър сексуален!" – третата мисъл за деня. Протегна се и пусна плазмата, за да види Ани, Виктор и Хекимян какви са ги забъркали за днес и докато чакаше да минат рекламите се протегна към вестника, дето НСО го бяха оставили под дистанционното. Денят му започваше добре. Някакво момче с козя брадичка – Виктор някой си, беше написал статия за него: "Борисов - геополитикът". Предпочиташе да  беше писала някоя репортерка. Можеше да я покани за интервю на "Дондуков"...

— Господин премиер, време е да тръгваме. След малко почва трафика... – почука дискретно на вратата бодигардът. Бойко леко се раздразни. Беше се зачел. "Борисов Отмъстителят, който си го връща на всички втръснали политици, докато строи магистрали... Бойко Умиротворителят, който помирява всички, в името на стабилността... Бойко геополитикът... 'Баси балъците, помисли си Борисов, ако знаеха само к'ва далавера е с асфалта и фракциите..." Борисов прогони четвъртата мисъл за деня, защото не му се мислеше за февруари 2013 г. "Как само ги изпързалях с оставката онази зима. После балъците сами ме върнаха. Маршируваха, маршируваха... А после реформаторите 'баси трика им изиграха!" — отново се усмихна Борисов.

На излизане се заслуша за минутка какво говореха по телевизора. "Хубаво стана! Вече не канят неудобни. Нема кой да ме плюе, а аз после да звъня по редакциите. Да похваля пиарката и оня, от пресслужбата на МС. Само наши хора коментират. Е, не може без хората на Корнелия, ама те са по-кротки. Нали са в парламента, нема да играят срещу интереса си, я! С общи усилия ще закрепим стабилността четири години!... Хахахаха!" – засмя се в ума си Борисов, а ехото от гръмогласния смях кънтеше в главата му, докато стигна до джипката.

— Момче, я бегай отзад. Аз ще карам!
— Г-н премиер, протоколът не позволя...
— Аз съм протоколът! – смигна му Борисов закачливо. Още си мислеше за геополитиката. Преди време му се беше наложило да им обяснява икономиката. "Днеска ще им обясня и геополитиката!.."

За колана дори не си и помисли. Законите са за говедата – да се блъскат в тях, като в бариера. "Лъвовете прескачаме бариерата!" – припомни си Бойко, народната мъдрост.

Докато се усети, вече беше стигнал Министерския съвет. Смигна на дежурния, приемайки отдадените почести и се замисли за новините от миналата нощ. Жертвите в Лондон наближаваха 30, а някой му беше споменал, че една от възможните причини може да е ново поставената външна изолация. "Некадърници..." – помисли си Бойко. "Нито санират като хората, нито противопожарната им служба е като хората" – ядоса се геополитикът почти на глас.

— Добро утро, г-н премиер! Едно кафенце? – изправи се като струна секретарката пред личния му кабинет. Оня, дето бесепето му бяха изнесли портретите. Въпросът го подразни. Той се сети за кафеварката, дето комунистите му я откраднаха в парламента. Същите, дето убили дедо му, а в неговото досие написали, че е внук на враг на народа...

Гневът му растеше.

— Колко пъти съм ти казвал? При нас е "добър ден!" – тросна се Борисов и ако знаеше за Луи XIV Слънцето, щеше да се сети за него...

Но не знаеше.

Влезе в кабинета си и засече кой министър ще му звънне пръв.

четвъртък, 15 юни 2017 г.

Едно държавническо пътуване до Анкара


"Колко пъти съм идвала в Турция..., мислеше си Екатерина, то кой ли българин не е ходил по алъш-вериш до Капалъ Чарши!"

Зад затъмнените прозорци на автомобила, отразяващи синьо-червените светлини на полицията, тя се бе облегнала удобно в кожения салон и се усмихваше на щастливите хора по улиците на Анкара, веселящи се по ресторантите. "Кой би си помислил, че тук текат репресии? Че преследват журналисти?!.." – недоумяваше външният министър в дългия път от аерогарата до официалната резиденция. Нищо че се бяха погрижили кортежът да има "зелен коридор". Пак си е дълъг път...

Екатерина най-сетне взе да превъзмогва умората от полета. Тя се замисли за инструкциите на Ангела. "Бойко трябва да бъде мост... Не! Звучи някак непълноценно. Трябва да е посредник между Европа и нашия най-голям съсед. Турция всъщност е най-големият съсед на ЕС!", каза си замислено Екатерина и се зарадва на тази мисъл – "колко ли добре ще се продаде репликата в България? Кой ли ще ме покани първа, като се върна? – мислеше си тя. Сигурно Ани. С нея си говорим добре. Хекимян малко ми левее, все към БСП го дърпа и той ще е по-агресивен. Да не забравя да помоля Севда да се погрижи за един хубав отчет в сутрешния на Нова..." 

След като премиерът нахлу в мислите ѝ, Екатерина се изпълни с патриотично чувство. Тя изпита стабилност, докато турската правителствена лимузина сигурно се плъзгаше по пътя. "Борисов – спасителят на Европа!", възкликна в ума си Екатерина, оценявайки мислено предстоящите заглавия на медиите в България. 

Усети се, че не трябва да се усмихва чак толкова широко. Все пак, тук не е за алъш-вериш, а по държавнически дела и погледът ѝ отново стана сериозен и по министерски умислен. Тя разсъждаваше за тоалетите си: "Добре, че взех онази пъстра рокличка с флоралния десен. Кое ли сако ще ѝ отива повече? Розовото?.." Щеше да вземе решението, когато стигнеха мястото, където щяха да нощуват. Все пак до първата официална среща имаше няколко часа. 

"Сигурно онези обувчици, охрата със средно високия ток, ще си паснат добре на ансамбъла, върна се сред проблемите си Екатерина, не са "Маноло Бланик" или "Лубутен", но и тези стават. Дано не се изпусна да си извадя петата на някоя официална среща, че точно там е щампата на производителя, притеснено си помисли тя. Нищо де! Ще видят, че дори министърката допринася за стокооборота между България и Турция", усмивката ѝ грейна дори по-силно на лицето.

"А! Май наближаваме... Чакай да си припомня! Как се излизаше от правителствена лимузина", помисли си тя в края на дългото пътуване от самолета до резиденцията...

събота, 10 юни 2017 г.

"Русофилията", "русофобията" и Достоевски

За тези, които считат аргумента "аз чета Достоевски, не съм русофоб" за валиден, ще дам пример, че май Достоевски е бил българофоб или поне славянофоб... Интересно е как Руската православна църква гледа на съвременна България (РПЦ). Цитатът е от авторитетно учебно пособие на РПЦ:

 “Русия никога не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници, клеветници и даже открити врагове, като всичките тези славянски племена, веднага, след като Русия ги освободи, а Европа се съгласи да ги признае за свободни! …Ще започнат те (освободените славянски народи) задължително от това, вътрешно, ако не и направо на глас да се обявяват и убеждават в това, че не дължат на Русия ни най-малка благодарност, напротив – от властолюбието на Русия те едва са се спасили, сключвайки мир с намесата на европейския концерт, а без намесата на Европа, Русия, отнемайки ги от турците, щеше веднага да ги погълне, “имайки предвид разширяването на границите и основаването на Великата славянска империя чрез поробването на славяните от алчното, хитро и варварско великоруско племе” Дълго, о, дълго още те няма да са в състояние да признаят безкористието на Русия и великото, святото и нечувано в света, издигнато от нея знаме на величайшата идея измежду тези идеи, от които човекът живее и без които човечеството, ако тези идеи спрат да съществуват, се вкочанява, изражда се и умира в язви и в безсилие…”*
Времето доказа правотата на Достоевски. Почти веднага след утвърждаването на българската държавност (да отбележим – благодарение на Русия), започнаха недоразуменията между българите и руснаците, а нещата приключиха с това, че при правителството на Стамболов русофилите ги тровеха, затваряха в затвори и гонеха от страната. В момента на смъртта на Александър III България беше единствената страна в Европа, с която Русия нямаше дипломатически отношения. В крайна сметка, Русия воюваше срещу България в две световни войни…"

Цитатът е от:
Русская Православная Церковь 
Сретенская Духовная Семинария 
CРЕТЕНСКИЙ СБОРНИК 
Москва 2012 г. 

Разговорът в никакъв случай не е по оста "фѝлия-фобия", а за обективен прочит на историята и за истинската независимост на суверенна България. Официална Русия – от руската империя, през СССР, до днес, гледа на България както метрополията гледа на колонизираните територии.

---
*  Ф.М. Достоевски. "Дневник на писателя". 1877 (септември–демекври) – 1880 (август).

петък, 19 май 2017 г.

За моралния релативизъм, нацизма и комунизма


За моралния релативизъм: нацизмът и комунизмът са Зло, отговорно за десетки милиони отнети човешки животи.

Де факто, комунизмът е по-големият брат на нацизма – Хитлер е придобил някои "умения" от комунистите. Например, първата газова камера е "изобретена" от НКВД – специално приспособен за целта камион със затворена каросерия, в която са натиквали завързаните жертви със запушена уста. След това двигателят на камиона е бил запалван, а отработените газове са вкарвани в каросерията, докато жертвите бъдат умъртвени... Мога още да ви разказвам, но няма смисъл, сигурен съм...

Та, ако приемаме, че темата за лустрацията е актуална и днес по отношение не само на ченгетата и доносниците от Държавна сигурност и Военното разузнаване, но и по отношение на апарата на БКП, ДКМС, ОФ и др. подобни структури...

Ако приемаме, че рецидивите и пропагандирането на комунистическата идеология е недопустима като антидемократична...

Ако отхвърляме аргументите от рода: "Живков беше голям държавник, построил три Българии..."

Ако, защитавайки нуждата от лустрация, твърдим, че всички, обвързани по определен начин с комунистическия режим, не трябва да бъдат назначавани или избирани на определени административни постове в държавата и в местното самоуправление...

Ако приемаме денацификацията за необходима и смятаме, че декомунизацията е нужна и у нас...

Тогава трябва да приложим същите стандарти и към рецидивите и пропагандирането на нацистката идеология.

А аргументите от рода "ама той е добър професионалист, направил толкова много" би бил валиден и по отношение на Хитлер – на фюрера дължим Фолксвагена и километрите Райхсаутобани, ползвани и до днес в Германия...

За моралния релативизъм ми е думата.

Дано ме разбрахте.