AdSense Top

сряда, 23 ноември 2016 г.

След изборите – България е пред нов избор

Подписване на Будапещенския мемурандум за целостта на Украйна
Няма логично обяснение защо Борисов обвърза победата на Цецка Цачева с оставката си като премиер. Има различни отговори, като всичките граничат с ирационалното. Един от тях е, че министър-председателят на България е бил в състояние, при което речевият импулс изпреварва мисловния и той просто е отделил пред камерите и микрофоните различни членоразделни звуци, без да осмисля тяхното съдържание и без да е в състояние да понесе отговорността за последствията от казаното. Президентските избори поставиха кариерата му на политик на карта.

Самият Борисов каза, че всички останали възможни кандидати са “по-важни на постовете, които заемат”. Лидерът на ГЕРБ дори обясни, че има кандидат, който би “спечелил изборите още на първи тур” – кметът на София Йорданка Фандъкова. За капак, Борисов заяви, че ако напускане премиерския пост “той би предал доверието на симпатизантите на партията”. Категоричната му заявка бе, че собственото му “политическо дълголетие е силата на ГЕРБ”. Очевидно, оцеляването във властта е въпрос на “политическо дълголетие”.

Тоест, единственият, излишен на поста си бе Цецка Цачева. Борисов бе готов да я отстрани с лекота от парламента и да я инсталира на “Дондуков” №2. Посланието му бе: “издигам най-слабия кандидат, в чийто успех се съмнявам”.

Борисов не само издигна най-неизбираемия кандидат, сред всички възможности, обсъждани в медиите. Той допусна, съзнателно или не, втора непростима стратегическа грешка, обвързвайки собствения си мандат и кариера с компромисната кандидатура на Цачева. Кандидатът на ГЕРБ се изправи срещу изключително умело подбрания кандидат на левицата. Радев е личност, която щеше да получи симпатиите и на разколебаната дясноцентристка периферия, носейки романтичния ореол на “натовския генерал”. Пилотът от ВВС имаше потенциала да привлече гласовете на неопределения по оста изток-запад, ЕС и САЩ - Русия електорат. Той бе приемлив и за твърдото, покорно на прокремълската евразийска доктрина и на радикално левите идеи ядро. В самото начало на своята предизборна кампания Радев зае точно такава равноотдалечена и безлична подкрепа. В свое интервю за Петър Волгин по БНР от 21 септември Радев определи България като “лоялен член на ЕС и НАТО”, която не трябва да води “войнстваща политика към други държави”. Отношенията ни, според новоизбрания президент, “трябва да са на ясна, здрава, прагматична основа, водени икономически и търговски интереси”.

Нека си припомним същността на санкциите срещу Русия. Те са приети “по отношение на анексията на Крим” и включват ембарго на оръжия и свързани материали; ембарго на стоки с двойна употреба и технологии, които са предназначени за военна употреба или за краен военен потребител; забрана за внос на оръжия и свързани материали; забрана за предоставянето на определени услуги, свързани с оръжия и военни материали; забрана за предоставянето на определени услуги, свързани със стоки и технологии с двойна употреба; забрана на поръчки от Русия на оръжия и свързани материали и контрол върху износа на оборудване за дълбоководен добив на горива и такива, от арктическия шелф. очевидно целта им е свързана с противодействие на военната агресия на Русия в Украйна – факт, за който все по-активно ще се говори в Международния наказателен съд в Хага и ООН.

Те касаят основно, ако не единствено няколко десетки физически лица (около 150) и фирми (около 40), които са свързани с президента Путин и съставляват това, което “Таймс” описва като “руските олигарси, бизнесмените и чиновниците от обкръжението на Путин”. Освен това, те засягат пет големи държавни руски банки; три големи руски енергийни компании и три големи руски отбранителни компании.

Очевидно е, че фокусът е върху военните действия на Руската федерация срещу суверенна Украйна и анексията н украински територии от страна на Русия. Резултат от тях има – руският бизнес се нуждае от външно кредитиране, за да расте и инвестира. Фактът, че че около 90 процента от руския външен дълг е собственост на корпорации, води до безпрецедентно отслабване на инвестиционните позиции на руския едър бизнес.

В същото предизборно интервю за Волгин, кандидатът Радев беше категоричен:
“Категорично България трябва да настоява за отмяна на санкциите. Те вредят еднакво и на Русия, и на ЕС, съответно и на нас, като член на ЕС. Вредите ги виждаме… Вредите от санкциите ги виждаме…”
Това е тезата на прокремълската левица, възприета от новоизбрания президент Радев - санкциите да се разглеждат извън техния контекст като мерки, които са насочени срещу физически лица – олигарси, близки до властта в Русия и засягащи най-вече военния сектор и бизнеси, които са свързани с военната агресия на Кремъл в Украйна. В този контекст те имат смисъл, а евентуалните негативи за ЕС и всяка една страна от ЕС в частност имат съвсем друго измерение. Залогът за успеха или провала на санкциите минава през отговора на няколко важни въпроса.

Ако санкциите бъдат отменени, без да дадат резултат, това би било отстъпление, което премахва всякакви препятствия пред Русия да повтори Кримския сценарий, след Абхазия, Осетия и Крим, дори в Прибалтика.

Друг важен въпрос, касаещ вдигането на санкциите, е свързан с ангажимента на Украйна във връзка с разпоредбите на Заключителния акт на ОССЕ, Устава на ООН и на Договора за неразпространение на ядрено оръжие като държава-страна по Договора, непритежаваща ядрено оръжие. Русия, САЩ и Великобритания подписаха през 1994 г. Будапещенския меморандум, с който Русия обеща да пази териториалната цялост на Украйна. В замяна, Украйна се отказа от ядреното си оръжие. Нарушаването на териториалната цялост на страната, военната агресия и анексията на Крим повдигат въпроса за гаранциите към страните, поели ангажимент към неразпространението на ядреното оръжие.

След първия тур на президентските избори новоизбраният президент на България, вече спечелил радикалния ляв и прокремълски вот, видимо смекчи позицията си. В отговор на моя въпрос дали подкрепя членството на България в ЕС и НАТО с думите “Да, категорично”. А след втория тур се дистанцира от първоначалната си позиция, заявена през септември по БНР, казвайки:
"Политиката, свързана със санкциите срещу Русия, е работа на правителството, но това не значи, че президентът, който представлява страната, не може да бъде активен и да търси диалог по темата и с колегите си в Европа, и с Русия. В рамките на Европа има различни гласове. Но по този въпрос ще работя тясно с правителството и с моите колеги в ЕС".
Радев не греши – членството ни в НАТО (и ЕС) е въпрос на партиен консенсус, който да формира необходимото политическо мнозинство. Присъединяването на България към НАТО беше сложен дипломатически процес, продължил 14 години, при който всяка важна стъпка е взета с решение на правителството и е ратифицирана от Народното събрание.

Смекчената му позиция обаче не трябва да се приема успокояващо. Това е просто част от стратегията на широкото електорално ветрило. Тази позиция следва да се приема като част от продължаващ във времето сценарий, чието първо действие приключи с избора на Румен Радев за пети президент на България.

Президентските избори не сложиха край на изминалия политически цикъл, а поставиха началото на нов избор. Вероятно, на най-същественият в най-новата история на България – оцеляването на страната като част от семейството на западните демокрации или рязък завой към евразийския проект на руския национализъм и експанзионизъм.



Текстът е писан за хартиеното издание на "Новини Лондон"
PDF  броят може да бъде свален от тук

събота, 12 ноември 2016 г.

Избори без избор, или още от същото


Текстът е писан за "Деловая столица" и може да бъде прочетен на руски там.

Защо изборите в България не променят нищо

Още от същото, отново и отново...
Отношението на гражданите към политическата класа в България може да се охарактеризира така: искрено, безплатно, честно и добре обмислено недоверие. Българите се отнасят с недоверие към всички институции на властта, разядени от корупция. Точно с такива обществени нагласи страната навлезе в президентските избори. Парламентът се радва на 8% доверие, главният прокурор получава 10%, правителството има доверието на цели 16%, а президентът – 21%. Причините за недоверието са ясни вероятно на всеки, който е живял в постсъветското пространство – необезпокояван от закона лобизъм, олигаррхични и тяснопартийни интереси, далеч от реалността, в която живее огромното мнозинство от гражданите.

Сегашната предизборна кампания очерта още по-отчетливо сериозните вътрешнополитически проблеми, които разединеното българско общество е все по-неспособно да разреши. Общоприетото клише е, че България е страна в преход. Предполага се, че е преход от тоталитарното общество на комунистическия режим, към демократичните ценности на Обединена Европа. Всъщност България успешно премина през преходен период. Но преходът се оказа далеч от описваното. Показателно за посоката между другото е това, че независимо от членството на страната в ЕС и НАТО и независимо от усилията да се изгради пазарна икономика, в България има много малко свободни и независими медии.

Страната премина през трансформация на политическия монопол на властта на комунистическата партия към криминалния и олигархичен модел, при който основните обществени ресурси и политически технологии изцяло обслужват интересите на новосформираните олигархични кръгове. При този модел името на конкретната партия, консумираща в даден момент властта няма никакво значение. Криминалните зависимости, финансовите обвързаности между политикономическите кланове са толкова силни, че всяка съпротива или дори само идеята за провеждане на реални реформи е задушавана още в най-ранна фаза.

Още нещо, тясно свързано с предходното е това, че България – “шестнадесета република” на СССР, няма нито сили, нито желание да преодолее това състояние на нещата и покорно играе ролята, която Кремъл ѝ е отредил – ролята на Троянския кон на Русия в Евросъюза. В свое интервю за “Капитал” постоянният представител на Руската Федерация в ЕС Владимир Чижов без притеснение говори за това:

Поради традиционните ни добри отношения България е интересна за нас и като член на ЕС и този интерес не е само икономически. България е в доб­ра позиция да допринесе за отношенията между ЕС и Русия и ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС, разбира се, извън негативния оригинален смисъл на тази метафора.

Уви, Чижов не се опита да обясни възможно ли е изобщо понятието “Троянски кон” да се изчисти от негативни конотации…

Русия влияе на политическите процеси в България основно икономически: корпоративно присъствие, преки инвестиции, търговски отношения, а така също и частна собственост и инвестиции, които съставляват не по-малко от 16.9% от БВП.

Инструменти на влиянието на Москва са проруските партии. В услуга на Кремъл са БСП, преди промените – БКП; АБВ – партията на бившия президент Първанов, известен с агентурното си име “Гоце” и с принадлежността си към Държавна сигурност (българското КГБ), а така също и много други партии и личности, обвързани в миналото с номенклатурата и апарата на НРБ. Мнозина уж проевропейски лидери са не по-малко склонни на носталгия към миналото и играят за Москва. Това важи както за сегашния премиер Борисов, така и за неговата партия ГЕРБ , която в момента е управляваща.

Напоследък това влияние става все по-силно благодарение на пропагандата през медиите. Немаловажна роля в това играят проруските сайтове, които фактически създават алтернативна реалност както чрез статиите, така и чрез анонимните коментари под тях.

Тази паралелна информационна реалност се мултиплицира от псевдоплурализма на фасадната демокрация. Използват се похвати, които трябва да са добре познати на аудиотирията в Украйна: черен пиар, клевети, реч на омразата и откровени лъжи. Един пример е неотдавнашната атака, на която бе подложен лидерът на дясната проевропейска партия ДСБ, чрез откровено хомофобски публикации, които нямат нищо общо с истината, обективността и професионализма. Като цяло, по заимстван от “големия брат” шаблон, българските медии описват активистите, неправителствения сектор, прозападните анализатори и коментатори като вредни за обществото “чуждестранни агенти”, хрантутници на американските фондове. Ако забравим за малко имената, рискуваме да се заблудим откъде ни облъчва “Първи канал” на Кисельов и къде започва коя да е от зависимите от политическата класа медии в България.

Политическият избор е сведен до досадното и безкрайно търсене на “по-малкото зло”.

Водещите кандидатпрезидентски двойки се различават най-вече в нюансите на своята проруска ориентация. Липсата на национална кауза и зависимостите от руските геополитически интереси вкарват малък нюанс в позициите им, основно по отношение на акцента – подкрепа за анексията на Крим, против санкциите срещу Русия, АЕЦ “Белене”, “Южен поток”, руското оръжейно лоби, контрабандата с оръжие и други.

Издигнатият от АБВ кандидат Ивайло Калфин и кандидатът на националистическата коалиция “Обединени патриоти” (представяща се за дясна, но включваща крайнолявата проруска партия на Волен Сидеров “Атака”) Красимир Каракачанов сякаш с общи опорни точки сравняваха анексията на Крим със ситуацията в Абхазия, Южна Осетия или Косово, а санкциите срещу Русия, според тях, вредят на Евросъюза.

Масово кандидатите за президент подкрепяха строежа на АЕЦ “Белене”, замразен под натиск от ЕС. Един от тях е бившият премиер Орешарски, който планираше възобновяване на проекта още през 2013 г., докато беше на поста. БСП, която е основен двигател на “далаверата”, издигна Румен Радев, а конкурентката му Цецка Цачева открито подкрепи проекта на референдума през 2013 г.

Много може да се пише по въпроса, но както вече стана дума, разликата между участниците, в т.ч. фаворитите за президентския пост, се свежда основно до нюансите в проруската им ориентация.

Един-единствен кандидат – Трайчо Трайков, заемаше открито и категорично проевропейска позиция и не подлагаше на съмнения членството на България в НАТО, но той бе издигнат от дясноцентристката коалиция “Реформаторски блок”, която е силно компрометирана в очите на българския избирател заради подкрепата си и участието си във властта. Самият Блок, чието обратно броене тече с пълна сила заради множеството вътрешни противоречия, стана източник на много вицове в България. Те са свързани с шизофренната позиция на коалицията, която с една своя част участва във властта, даже има свои министри, а с друга своя част се намира в опозиция на правителството. В резултат на това на пръв поглед нормалният им кандидат не успя да стигне до балотажа и се класира едва шести.

Един от най-известните български политически карикатуристи, Христо Комарницки, наскоро написа:
Режимът "Борисов" няма нищо общо с евро-атлантическите ценности. По същество това е полу-мафиотско, полу-феодално управление, базирано на страх, рекет, корупция и беззаконие. Този волунтаристичен режим се крепи на крехките плещи на десетки, стотици хиляди унизени, страхливи,подли, алчни, корумпирани, робски душици. И некадърни. Това, че са се уредили на топла държавна служба, не ги прави "десни". Нито мутренската далавера, в която са успели да се намърдат, може да се нарече "реформа".
И това се отнася не само до сегашната управляваща коалиция, но и до всяка партия в България, която има шанс да вземе властта.

Като теглим чертата, всички избори са избори частично – по отношение на формата, но не и на съдържанието. Президентските избори не са изключение. Вторият тур демонстрира това пределно ясно. Изборът е между безлична бивша партийна секретарка на БКП, която е верен слуга на лидера Бойко Борисов в парламента и бившия шеф на ВВС, пилотът на “МиГ”, който стана известен с конфликта си с българския премиер, военния министър и българския парламент заради въздушната полиция на НАТО — също като в Телешоп.

Насладете се на красотата на играта! Натовски генерал, издигнат от пребоядисаните комунисти-антинатовци. Всъщност, точно като е забелязал Джузепе ди Лампедуза в единствения си роман – за да си остане постарому, всичко трябва да се промени. В крайна сметка, променя се само фасадата. Зад нея всички си остават същите. Остава впечатлението, че “селото” се строи по заветите на Светейшия княз Потьомкин.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че страната я очаква формално продължение на реформите и неформален статус на 86-ти субект в състава на Руската Федерация, в смисъла на корупционните и олигархични зависимости. Упорито постоянство. Остава ни само да се уповаваме на висшите сили...

Бог да пази България!

петък, 4 ноември 2016 г.

Защо ще бойкотирам референдума?

Нема такава държава, нема такъв референдум...


Чалга-референдумът на Слави ще прецака системата. Предлага ви се ”мажоритарно гласуване в два тура" като панацея, която ще реши всички проблеми на политическата ни система.

България има опит с мажоритарни кандидати – 7-мото ВНС и през 2009 – 41-то ОНС. В Седмото ВНС имаше 200 мажоритарни кандидати и 200 обикновени. Те сътвориха днешната Конституция, която тотално погазва принципа на разделение на властите. В 41-то Обкновено народно събрание имаше 31 мажоритарни кандидати, 26 на ГЕРБ и 5 на ДПС. Сред тях бяха Цачева, Цветанов, Емо “Фаса”, Божидар Димитров и Ахмен Доган… Честито!

При предлагания от Слави модел кандидатите няма да са мажоритарни, а фактически ще бъдат… миноритарни. Всеки един от тях ще представлява по-малката част от избирателите в своя избирателен район. В оптимистичния сценарий, ако на втори тур се явят около 60%, а кандидатът бъде избран с 50%+1 гласа, той ще има 1/3 от всички гласове, а 2/3 ще са гласували ефективно срещу него. Това е системата на Трифонов и компания. На мен не ми харесва, защото е против представителността и е много по-лоша от сегашната, при която представителност има всяка политическа идея, събрала 4% подкрепа.

Освен предлагания от Трифонов модел в два тура, има още няколко разновидности на мажоритарното гласуване, които чалга-референдумът на шоумена не разглежда и изключва по подразбиране, въпреки че може да се окажат по-удачни от предлаганото от него.

Великобритания има двукамарен парламент. Камарата на Лордовете се избира с обикновено мнозинство – кандидатът, събрал най-много гласове представлява района си. Викат му first-past-the-post система. Първият печели.

Долната камара на Британския парламент или Камарата на общините, има система на избор, сходна с тази, на пармалентите в Австралия. Т.нар. Алтернативно гласуване, при което избирателите класират кандидатите, маркирайки ги с 1, 2, 3, 4… Избирателят може да класира абсолютно всички кандидати или да гласува само за един. Ако нито един кандидат не събере 50%+1 с гласовете, класирали го на първо място, от класирането се елиминира този кандидат, който има май-малко първи преференции, а гласовете му се преразпределят към всички останали като “втори преференции”. Ако пак никой няма достатъчно гласове, тогава се елиминира предпоследният, а неговите гласове се преразпределят отново докато се класира този, който има най-много гласове с всички “преференции”. Тази система, освен в камарата на общините на Обединеното кралство се ползва и в Австралия — в Камарата на представителите и в Долната камара на всички парламенти в страната.

Мажоритарни избори с “преференция”. Класираш кандидатите според това, доколко съответстват на личните ти политически възгледи и убеждения. При тази система е очевидно, че спечелилия кандидат или представлява повече от половината кандидати в своя район, или събира подкрепата на всички, класирали го втори, трети, четвърти и т.н.

Тоест, той може да претендира много повече за представителност и връзка с избирателите си от този, който ще бъде избран по системата на Слави с половината от половината избиратели при мажоритарно гласуване в два тура. Или максимум с 1/3 от гласовете.

Казвате, задължителното гласуване ще реши проблема? Вероятно, ако въведат глоба до 180 долара, както е в Австралия, където може дори да идеш на съд, ако не гласуваш…

Не знам дали това искате.

Това е само единият от трите въпроса. А по всички тях има какво да се каже, но не се каза. Защо? Защото политическата ни система е устроена така: за да имаш трибуна, трябва да плащаш стотици хиляди левове за пропаганда в “обществените” и “национално отговорните медии”...

Затова и субсидията е по-малкият проблем. По-големият е платеното промиване на мозъците. А с този референдум ви промиха мозъците, че трите въпроса ще решат проблемите. Няма да ги решат, но няма да дадат думата на тези, които могат да обяснят защо. Няма да им я дадат, защото няма да могат да си платят и да надцакат финансовия ценз, заложен от партиите на статуквото и покорните им медии.

Затова ще бойкотирам референдума на Слави. А ако все пак ме питате, трите отговора са “НЕ”.